Мрежата
Шрифт:
Три крачки… кръгом…
Във всеки случай, планът й за действие трябваше да бъде безупречен, обмислен в детайли… и главното — никакви прибързани действия. Изпълнението трябваше да бъде брилянтно.
Преди всичко трябваше да проучи обстановката на място. За тази цел се налагаше да промени външността си до неузнаваемост и да си набави съответните документи за самоличност. Съливан се усмихна — вече предвкусваше удоволствието от пълното превъплъщение. Нямаше търпение да се заеме със задачата. Самата мисъл за това ускоряваше пулса й и караше кръвта й да закипи.
Превъплъщенията
Събота, 18.09.2010, 16:19
Лос Анджелис
Ружьо се изкачваше с ескалатора на летището към паркинга за коли под наем. Есента беше настъпила само по календар — лятото още не искаше да си тръгне и властно напомняше за себе си.
Задачата в Ню Йорк бе изпълнена в максимално кратък срок — цялото пътуване, отвличането на Луиджи Сампсън и ликвидирането му им бе отнело по-малко от двадесет и четири часа.
Остатъците от разчлененото тяло на мафиота сигурно вече бяха напълно разядени от киселината в оня контейнер. Григори Змията беше накълцал тялото на Сампсън, без окото да му мигне — чичо му беше месар и покрай него беше овладял касапския занаят още съвсем млад. Контейнерът беше в един изоставен фабричен склад в Ню Джърси и киселината в него беше толкова силна, че от Луиджи Сампсън в буквалния смисъл на думата нямаше да остане и следа.
Все пак за по-сигурно предварително бяха избили с чук зъбите му и ги бяха хвърлили през борда на ферибота „Стейтън Айлънд“ заедно с една шепа пуканки за чайките. Лакомниците нямаше и да усетят разликата.
От дегизировката на федерални агенти също нямаше и помен. Черните костюми, личните карти — всичко беше изгорено и пепелта — разпръсната. Автомобилът беше върнат на агенцията за коли под наем, а оръжията — почистени и изпратени в колет на несъществуващ адресат в щата Аризона. Накратко, бяха се отървали от всички улики.
Друг подобен случай едва ли щеше да им се удаде — хората на Геналони вече щяха да си имат едно наум. Важното беше обаче, че сто на сто се бяха хванали на въдицата. Малко им трябваше — и без това имаха зъб на федералните. Сигурно беше, че Геналони няма да повярва на уверенията им и, естествено, не би потърсил от тях съдействие за разплитане на случая. А те пък от своя страна също нямаше да се престарават за издирването на един изчезнал мафиот. Имаха си по-важни неща на главата.
Така че в крайна сметка ФБР щеше да приеме, че Геналони просто е ликвидирал един от хората си. А Геналони от своя страна щеше да е убеден, че зад всичко това стоят федералните. Това беше и целта. Геналони не беше от кротките и нямаше да остави нещата така. Ако пък нищо не предприемеше, Ружьо щеше да го стори вместо него — играта трябваше да продължи.
Това си беше стар, изпитан номер — да насъскаш две кучета едно срещу друго и междувременно да си свършиш работата. Плеханов беше играч от класа, опасен противник, който
Но рано или късно плячката се хващаше в мрежата му.
Неделя, 19.09.2010, 02:30
Киев
Джон Хауард си помисли, че шефът на базата на ЦРУ, Морган Хънтър, започваше да го дразни. Беше около четиридесет и пет годишен мъж, все още в добра форма. Беше работил за тайните служби повече от двайсет години — в Чили, Бейрут, Москва и тук. Следователно би трябвало да си разбира от работата.
— Съжалявам, полковник — разпери ръце Хънтър. — Нямаме никаква информация за това. Внедрили сме наши хора сред местните екстремисти, но и те не можеха да ни кажат нищо повече. Разполагаме само с официалните доклади.
— Но, мистър Хънтър, губим ценно време…
— Отлично съзнаваме сериозността на положението. И точно затова имаме нужда от помощта ви.
Двамата мъже разговаряха в малката заседателна зала в приземния етаж, оборудвана с телефони, компютри, принтери и телевизионни приемници.
Изведнъж в залата се втурна Хулио Фернандес и задъхано доложи:
— Сър, мисля, че изскочи нещо…
— Докладвай, сержант.
Фернандес хвърли поглед към Хънтър и Хауард едва сдържа усмивката си. „Мога ли да говоря пред този полковник, сър?“ гласеше немият въпрос на Хулио.
Хънтър долови разменените между двамата погледи и челюстта му се стегна.
— Сър, Люси… Люси Янсен от трета група… се е запознала с един тип от нашия списък. — И Хулио връчи на Хауард списъка със заградено с червено име. — Оказало се, че и двамата знаят немски и приказката потръгнала… Били в един от местните барове и оня изпил поне пет-шест чаши водка, след което се похвалил, че в най-скоро време с едни приятелчета ще спретнат голям екшън и че го сърбят ръцете да изпробва ракетното устройство…
Хауард наостри уши.
— Та значи, нашата Люси обработва юнака… — продължи Хулио. — Току-виж сме извадили късмет.
— Възможно е — кимна Хънтър. — Но може и да е било обикновено пиянско перчене… Има ги всякакви.
— И все пак момчето е в нашия списък — замислено отбеляза Хауард. — Дръж ме в течение на тази история, Хулио.
— Слушам, сър. — Фернандес стегнато отдаде чест и излезе.
— Ще видя дали мога да получа някаква информация за този тип…
Хънтър замислено гледаше името в списъка.
— Идеята не е лоша — кимна Хауард и след кратък размисъл добави: — Между другото, съжалявам, ако съм бил малко рязък…
Кой знае, хората от ЦРУ можеха наистина да се окажат полезни.
— Разбирам ви, полковник. Няма никакъв проблем. Уверявам ви, че всички искаме час по-скоро да пипнем онези типове… И рано или късно това ще стане.
— Дай боже.
Двамата мъже се усмихнаха един на друг, този път с истинска симпатия.
Може би наистина бяха попаднали на следа, мислеше си Хауард. Интуицията му подсказваше. Чувстваше се като ловец, надушил бърлогата на звяра.