Мрежата

книга първа от поредицата "Мрежата"

Вторник, 07.09.2010, 23:24

Вашингтон

— Чисто е — докладва Бойл. — Можем да тръгваме, шефе.

Стив Дей вдъхна за последно вълшебния аромат на първокласна италианска кухня и пристъпи навън. След приятния хлад в заведението есенната нощ му се стори непоносимо задушна. Едва на тротоара Бойл, бодигардът му, вдигна предавателя. Лимузината ги чакаше, но Бойл искаше да сведе риска до минимум — опитен и изключително

предпазлив, той беше един от най-ценните хора на ФБР. Едва след като той даде нареждането си, задната, задействана с електричество врата на лимузината се отвори. През цялото време Бойл държеше под око улицата, но нито веднъж не погледна към Дей.

Дей кимна към шофьора. Момчето беше ново, още не можеше да запомни името му — Лари, Луи или нещо подобно… Отпусна се на кожената седалка в превъзходно настроение след великолепната вечеря с най-отбрани вина.

„Умберто“ беше ново заведение и все още спокойно местенце, но класата си личеше и нямаше за дълго да остане скрито от истинските познавачи. Дей въздъхна. Винаги ставаше така. Щом си харесаше някое закътано местенце със свястна кухня, не след дълго там ставаше пренаселено и трябваше предварително да резервира маса. Дори и тогава не беше сигурно, че ще се вреди. Вярно, че беше главнокомандващ Мрежата — новосформираната военна организация, но сенаторите и чуждестранните дипломати бяха с предимство. Собствениците на преуспяващи ресторанти имаха безпогрешен нюх в това отношение.

Но както и да е, менюто беше наистина великолепно — макарони със сос от скариди, салати и фантастичен сладолед. Беше си хапнал и пийнал добре, и усещаше главата си леко замаяна. Добре че не му се налагаше да шофира.

Вивът му изписука.

Бойл пъргаво седна до него, затвори вратата и почука по куршумоустойчивата преграда, отделяща ги от шофьора.

Автомобилът потегли. Дей откачи вива от колана си и се вгледа в миниатюрния екран.

Виртуалната връзка, наричана за кратко „вив“, имаше малки бутончета, едно от които Дей натисна. На екрана запримигва някакъв номер. Мерилин го търсеше от къщи. Погледна електронния часовник. Малко след единайсет. Усмихна се — този път събранието беше свършило по-рано. Обикновено се проточваше с часове и превключваха чак след полунощ. Натисна два пъти бутончето и зачака връзка.

Вивът, тази удивителна играчка, не по-голяма от цигарена кутия, беше едновременно безжичен телефон, миникомпютър, транзистор, телевизор, фотоапарат, модем, будилник, скенер, кредитна карта и факс — всички екстри, така необходими за ежедневието на висш офицер от ФБР. А освен това и GPS, който можеше да те информира за точното ти местонахождение във всеки един момент. Посредством хипердигитален канал можеше да влезеш във връзка с който и да било телефон или компютър, както и със свръхсекретните информационни складове на ФБР и Мрежата, (разбира се, само при условие, че знаеш кода). Стига да искаше, Дей би могъл на минутата само по отпечатъците на сервитьора да проследи цялата му биография и да получи най-пълна информация за него.

Изобщо, с напредъка на цивилизацията животът ставаше все по-интересен. За такъв уред преди десет години можеше само да се мечтае, а какво ли щеше да е след още двайсет години? Твърде вероятно беше да удовлетвори любопитството си — при този небивал прогрес на медицината.

— Здрасти, Стив — прозвуча във вива гласът на Мерилин.

— Здрасти! Какво ново при теб?

— Нищо особено. Днес

свършихме по-рано. Чудех се дали да не ти приготвя нещо за вечеря.

Дей се ухили. Видеофонът не беше включен и Мерилин не можеше да види усмивката му.

— Няма нужда — засмя се той. — Излизаме от „Умберто“ и мисля, че ще мога да карам без храна поне две седмици.

Мерилин се разсмя в слушалката.

— Прибираш ли се?

— Да, след малко съм в къщи.

Понякога оставаше да нощува в града, но ако не беше много зает, предпочиташе да се прибере у дома, от другата страна на реката. Децата вече бяха пораснали, но Мерилин и кучето винаги го очакваха с радостно нетърпение.

Изключи вива и отново го закачи на колана си, който междувременно поразхлаби. Премести малко напред и кобура — убиваше го на хълбока. Би могъл да носи някой от онези лекички, свръхмодерни кик-тейзери, за които се твърдеше, че били безпогрешни, но им нямаше вяра. Беше свикнал със старомодния си пистолет и с него се чувстваше най-сигурен.

Изпъшка, намествайки се по-удобно.

Седналият до него Бойл едва сдържаше смеха си.

— Лесно ти е на теб! — поклати глава Дей. — На колко си? На трийсет? И помпаш мускули през ден, нали? А ние, старите дебелаци, цял живот сме превивали гръб зад бюрата, без да можем да вдигнем глава. Как след това да бъдеш в добра спортна форма?

Всъщност Дей съвсем не беше „дебелак“ за своя близо двуметров ръст. Тежеше около осемдесет килограма и би могъл да свали един-два, но и така се чувстваше добре. В края на краищата беше си на години — миналия юни навърши петдесет и две.

Минаха към някакви строежи и свиха в тясна уличка — това беше най-прекият път към автострадата. Тук, в покрайнините на града, уличните лампи бяха изпочупени, а край пътя гниеха стари захвърлени автомобили, което придаваше на целия квартал мрачен, зловещ вид. Евтин, бедняшки квартал — поредният, който западаше още преди да е построен докрай. Дей мрачно поклати глава — цивилизацията напредваше с пълна пара, но част от човечеството междувременно беше изпаднала зад борда… В града имаше места, където за нищо на света не би стъпил по тъмно — не и без бронираната лимузина. Случайният минувач тук не знаеше зад кой ъгъл го дебне опасността.

Ужасен трясък разтърси автомобила, а вътрешността му се озари от оранжево сияние. Гумите изсвистяха и в следващите няколко секунди лимузината беше напълно неуправляема. Рязко сви встрани и се заби в един от уличните стълбове.

— Какво, по дяволите…?

Бойл реагира светкавично и вече беше измъкнал пистолета си. Върху предното стъкло на автомобила се изсипа сякаш ситен дъжд — натрошената на хиляди късчета улична лампа.

Дей видя едър мъж в черно да притичва към колата. Нахлупената ниско над очите шапка не скриваше белега, който разсичаше лицето му. В полумрака усмивката му приличаше повече на гримаса.

— Давай! — изкрещя Бойл. — Давай!

Двигателят забуча задавено, гумите изсвистяха, но лимузината не помръдна.

Дей натисна бутона „тревога“ на вива си и посегна към пистолета, но в същия миг мъжът в черно лепна нещо на вратата на автомобила и хукна обратно.

— Всички вън! — извика Бойл. — По-бързо! Ще хвръкнем във въздуха!

Дей дръпна ръчката на вратата, изскочи навън и се претърколи на земята точно в мига, когато зачатка автомат.

Огледа се трескаво за някакво прикритие. Нищо, което да върши работа. По дяволите!