Маршрут 666
Шрифт:
Очите на Даймънд колебливо я опипаха, после ръката му се протегна, нави я на руло и я тикна в джоба на комбинезона. Обърна се към масичката и започна да чертае върху къс жълта милиметрова хартия. Правеше го бързо и професионално, на хартията постепенно се оформи сложна тунелна система.
— Повече от това не мога да направя — каза няколко минути по-късно той. — Ето оттук влязох. Повечето терени южно от парка са запълнени с бетон, а тунелите на север са пропаднали от години. Най-напред трябва да стигнете Гърловината. За целта се насочвате по захранващ
— Гърловината? — вдигна вежди Пендъргаст.
Дайъмънд допря мръсен нокът до носа си.
— Скалната маса под парка е пронизана от дебела жила гранит. Максимално твърд монолит. За да пестят време и динамит, някогашните миньори са я пробили само на едно място и оттам са прекарвали всичко. Точно под тази дупка са тунелите „Астор“. Доколкото ми е известно, това е единственият вход към системата от южната страна. Разбира се, ако не решите да използвате водолазен костюм.
Пендъргаст пое листа и внимателно го разгледа.
— Благодаря, господин Даймънд — кимна той, помълча малко и му хвърли кос поглед: — Питам се дали не бихте приели една покана за по-задълбочено изследване на Дяволския етаж? Срещу съответното възнаграждение, разбира се.
— Съветвам ви да не използвате това наименование — отвърна мъжът. — Използват го къртиците, но истинското име е Тунелите на Астор.
— Откъде идва то?
— Идеята за тях е дала госпожа Астор. Говори се, че тя е накарала съпруга си дай направи частна гара непосредствено под семейното имение на Пето авеню. И оттам започва всичко.
— Откъде тогава се ражда наименованието Дяволски етаж?
— Нямам представа — мрачно се усмихна Даймънд. — Но все пак си представете тунелите, които се намират на трийсет етажа под земята. Фрески по стените, луксозни чакални с огледала, канапета и изящни стъклописи, хидравлични асансьори с паркет и кадифени завеси. И всичко това е засипано с боклук и отпадъчни води, останало запечатано в продължение на повече от век. — Облегна се назад и прикова очи в лицето на Пендъргаст. — Не знам какво мислите, но по мое мнение това място трябва да се нарича Адския етаж.
29
Железопътното депо на Уест Сайд заема се двадесет и четири акра равнинен терен в най-западната част на Манхатън, далеч от очите на милионите нюйоркчани, които живеят и работят в района. На практика това е най-голямото неусвоено пространство на острова, ако се изключи Сентрал Парк. В началото на века тук се върти оживена търговия, но сега депото и многобройните товарни рампи около него са отдавна изоставени, с ръждясали, обрасли с тръни коловози.
Вече две десетилетия мястото е обект на най-различни планове за благоустройство, съдебни дела и политически интриги. Наемателите на складовете постепенно напускат, а на тяхно място се появяват вандалите, подпалвачите и скитниците. В единия край на огромното бунище е разположено малко, но доста мръсно градче, издигнато от талашит, тенекии и кашони. В съседство се намират няколко гротескни зеленчукови
Марго стоеше в средата на посипано със сгурия пространство между две изоставени сгради на депото. Преди четири месеца тук бе имало някакъв склад, изгорял до основи. Циментовата настилка бе покрита с дебел слой овъглени отпадъци. В ъгъла се виждаха останки от дълги метални маси, върху които е имало някаква апаратура. Марго се огледа в следобедните сенки, които бяха нашарили този пейзаж на опустошение. Огромни, отдавна нефункциониращи машини с частично разтопени метални корпуси, разкриващи лабиринт от обгорели жици и електронни платки. Въздухът тежеше от острата миризма на изгоряла пластмаса.
— Какво ще кажеш? — подхвърли Дагоста, застанал до нея.
— Да — потвърди Марго.
— Аз съм го виждал само веднъж, на прощалното тържество в чест на Пендъргаст, организирано от Фрок. Що за човек беше?
— Умен — отвърна след кратко замисляне тя. — Блестящ учен.
— А като личност?
— Не бих казала, че беше най-приятният човек в музея — предпазливо рече Марго. — Беше малко, как да кажа… безпардонен. От онези, които са готови на всичко, за да направят кариера. Не поддържаше кой знае какви отношения с колегите си и май не вярваше на онези от тях, които…
— Които какво?
— Нужно ли е това? Не обичам да говоря зад гърба на хората…
— Обикновено това е най-подходящият момент. Беше ли способен на престъпление?
— Категорично не. Не одобрявах особено морала му, защото той винаги поставяше науката над човешките ценности, но престъпник? Не, в никакъв случай! — Поколеба се за миг, после добави: — Преди известно време направи опит да се свърже с мен. Около месец преди смъртта си.
— Защо? — любопитно я погледна Дагоста. — Доколкото ми е известно, не сте били особено близки…
— Бяхме добри колеги, нищо повече. — Лицето й потъмня. — Стана така, че изобщо не отговорих на обаждането му. Но ако знаех, че е в беда, сигурно щях да направя нещо…
— Нямало е как да знаеш — успокои я Дагоста: — Както и да е. Но ще ти бъда много благодарен, ако намериш време да се поогледаш тук и да разбереш с какво се е занимавал.
Усети колебанието й и тихо добави:
— Кой знае? Това може би ще ти помогне да прогониш някои демони…
Хубави думи, каза си Марго. Лейтенант Дагоста в ролята на суперпсихолог. Може дори да каже, че проучването на това място носи покой…
Очите й се приковаха в руините и дълго се взираха в тях.
— Добре, лейтенант — въздъхна най-сетне тя.
— Сигурен ли си, че това е последният адрес на Грег?
— Така твърдят от фирмата, която го е пренасяла. Складът е изгорял скоро след смъртта му, тъй че едва ли е имал време да се премести някъде другаде. Но не можем да сме сигурни, защото е плащал сметките за ток и телефон под друго име.
— Друго име ли? — учуди се Марго, продължавайки да се оглежда. — Не съм сигурна дали е умрял преди или след пожара…