Маршрут 666
Шрифт:
— Имахме късмет, че срутените стари галерии издържаха и прекратиха разлива. През следващите двадесет и четири часа тиоксинът ще унищожи останалите в резервоара растения, както и попадналите в тунелите. Но все още не можем да бъдем сигурни…
— А кога ще бъдем?
— Нека аз да ти кажа кога — усмихна се Дагоста. — На днешния ден след една година ще седна в „Мърсърс“ на Саут Стрийт и ще си поръчам стек от риба-меч, цяло кило порцията. Ако не превъртя, след като го хапна, значи можем да дишаме по-спокойно!
В същия миг слънцето изскочи
— Лично аз няма да се докосна до любимите си frutti del mare, поне в близко бъдеще — промърмори Пендъргаст. Марго му хвърли изпитателен поглед, търсейки някакъв знак, че се шегува. Но лицето му беше сериозно, дори малко мрачно. След кратко колебание тя кимна, че го разбира.
Епилог
Движението „Да си върнем града“ прекрати публичните си прояви. Госпожа Уишър получи почетната длъжност шеф на отдел „Връзки с обществеността“ в градската управа и започна активно да работи със следващата администрация, без да губи дори частица от гражданското си съзнание. А един малък парк на Петдесет и трета улица бе наречен „Памела Уишър“.
Лора Хейуърд отклони предложеното й повишение и напусна полицията, предпочела научната работа и дипломирането си в Нюйоркския университет.
Бил Смитбек написа книга за събитията от онази нощ и тя — издадена с твърди корици — се задържа в списъка на бестселърите няколко месеца наред, въпреки сериозната редакционна намеса на държавата в лицето на специален агент Пендъргаст. В крайна сметка Марго беше тази, която убеди — или по-скоро изнудижурналиста да дари половината от приходите си на приюти и за други благотворителни цели.
Точно една година след наводняването на тунелите „Астор“ Пендъргаст, Дагоста и Марго Грийн се срещнаха на официален обяд в прочутия рибен ресторант, който се намираше на пристанището отвъд Саут Стрийт. Никой не узна темата на разговора им, но когато Дагоста се появи на улицата, върху лицето му грееше широка усмивка, в която — кой знае? — май се долавяше и облекчение.
Бележка на авторите
Събитията и действащите лица в този роман са художествена измислица, но това не се отнася до подземията на Манхатън и техните обитатели. Установено е, че през последните няколко години в огромния лабиринт от тунели, стари водопроводи, минни галерии, изоставени гари и канали, са живели приблизително пет хиляди бездомници, без да се броят онези от тях, които са намерили приют в неизползвани газ станции, котелни и всякакви други помещения. Само под гарата Гранд Сентрал лежат стари тунели на седем нива, а в някои райони на града те надвишават тридесет. Тунелите „Астор“ със своите
Голяма част от разказаното в романа относно живота на бездомниците или къртиците е истина. Някои предпочитат да ги наричат „безкъщници“, защото за тях подземията са истински дом. В много случаи те се организират в общини, част от членовете на които не излизат на светло с месеци. В резултат очите действително привикват с мрака и дори започват да виждат в него. Те живеят благодарение на „бегачи“, които им носят храна от повърхността, като менюто им често се разнообразява с плъхове — както е описано в един епизод от книгата. Храната си приготвят на лагерни огньове или на парата от централното отопление, а вода и електричество крадат от многобройните подземни съоръжения и инсталации. Доказано е, че една от тези общности прибягва дори до почасовите услуги на учител, защото в подземията живеят и деца — обикновено скрити там от родителите им, които не желаят да ги дадат за принудително осиновяване. Къртиците наистина си предават съобщения на големи разстояния, използвайки система от почуквания по точно определени тръби. И накрая, отделни индивиди твърдят, че дълбоко под земята наистина съществува луксозна чакалня от деветнадесети век, обзаведена с кристални огледала, мозайки по стените, шадраван, концертен роял и кристален полилей — такава, каквато сме я описали в романа.
Тук е мястото да се отбележи, че в интерес на повествованието авторите са прибягвали до разместване, промяна и разкрасяване на отделни елементи от обстановката под Манхатън.
Авторите са на мнение, че една толкова богата страна като Америка може да си позволи разходите по медицинското обслужване, психиатричната помощ, подслона и уважението към своите бездомни граждани — неща, които са неотменим дълг на всяко цивилизовано общество.
Авторите са благодарни и задължени на книгата „Хората — къртици“ на Дженифър Тот (Chicago Review Press, 1993) и горещо я препоръчват на всеки, който проявява интерес към subterra incognita на Манхатън. Тя представлява едно превъзходно, провокиращо мисълта и на моменти дори плашещо изследване.
Информация за текста
Douglas Preston, Lincoln Child
Reliquary, 1997
Сканиране, разпознаване и редакция: ultimat, 2009
Издание:
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Маршрут 666
ИК „Бард“, София, 2006
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN 954-585-716-1
Свалено от „Моята библиотека“
Последна редакция: 2009-08-29 09:39:14