Маршрут 666

Чайлд Линкълн

Изправи се и започна да оглежда останалите замръзнали купчини, подредени в една линия покрай останките от стената. Ситен чакъл, натрошени стъкла. Това наистина са били аквариуми, но по неизвестни причини запълнени с кал. Каква е тая работа?

Марго се отпусна на колене и заби ножчето в най-близката засъхнала локва. Спечената кал се натроши на ситни късчета, като тънко положен цимент. Взе в ръце едно от по-едрите и с учудване установи, че във вътрешността му личат корените и част от стъблото на някакво растение, които тинята беше успяла да запази от огъня.

Проклинайки примитивния си инструмент, тя все пак успя да го изчопли от твърдата маса и го вдигна срещу светлината.

В следващия миг с погнуса го захвърли на земята. Изминаха няколко секунди преди да се успокои и да се вземе в ръце. Наведе се и отново вдигна изстърганата субстанция. Зае се да я изследва с ново внимание, после сърцето й рязко ускори ритъма си. Не, не може да бъде!

Познаваше това растение. Познаваше го много добре. Твърдото жилесто стъбло и странно преплетените корени пробудиха особено мъчителен спомен. Видя се приведена над микроскопа в генетичната лаборатория на музея, броени часове преди откриването на злощастната експозиция „Суеверия“. Това без съмнение беше онзи рядък растителен вид от поречието на Амазонка, който се беше оказал любимата храна на Мбвун. Същият, с който по нещастно стечение на обстоятелствата бяха опаковани реликвите от горното течение на Ксингу, изпратени на музея преди почти десетилетие. До този момент се смяташе, че това растение е безвъзвратно унищожено. Отделено от обичайната си среда, то не можеше да вирее, а след ликвидирането на Мбвун — отвратителния музеен звяр, властите бяха взели всички мерки да отстранят и останките от него.

Изправи се втори път и бавно изтупа прахта от коленете си. Явно Грег Кавакита беше успял по някакъв начин да се докопа до растението и беше решил да го отглежда в тези огромни аквариуми.

Но защо?

Мисълта, която я прониза, беше толкова ужасна, че тя побърза да я прогони. Не, не! Няма втори Мбвун! Няма още едно гадно създание, на което Грег е подготвял любимата храна!

Ами ако все пак има?!

— Лейтенант! — подвикна с леко потрепващ глас Марго. — Имаш ли представа какво е това?

Той приближи и погледна вкамененото парче в ръцете й.

— Нямам.

— Това е Liliceae mbwunensis, храната на Мбвун.

— Стига бе! — зяпна Дагоста. — Будалкаш ме, нали?

— Много ми се иска да беше така — мрачно поклати глава Марго.

Останаха като вкопани по местата си. Слънцето бавно се скри зад Палисадите, позлатявайки покривите на далечните сгради оттатък реката. После Марго въздъхна и се приготви да пусне откритието си в сака, но в същия момент забеляза нещо, което до този моменти беше убягнало.

В основата на корена личеше малка драскотина във формата на двойно V. Което можеше да означава само две неща: или рутинен хибриден експеримент, или изключително сложна процедура, свързана с генното инженерство.

30

Вратата рязко се отвори и Хейуърд влезе в малката канцелария с пълна

уста. Преглътна последната хапка риба тон и обяви:

— Току-що се обади капитан Уокси. Вика ви долу, в отделението за разпити. Пипнали са го.

— Кого? — попита Дагоста и вдигна глава от набодения с карфици плот за издирвани лица, който бе заменил задигнатата от Уокси карта.

— Как кого? — изви вежди сержантът. — Убиеца имитатор, естествено.

— Без майтап? — изгледа я той, после грабна сакото си от закачалката и се стрелна към вратата.

— В най-затънтените пущинаци на Сентрал Парк, точно където предполагал капитанът — обясни Хейуърд, докато прекосяваха оперативната зала и се насочваха към асансьора. — Един от патрулните чул шумотевица в храстите и отишъл до провери. Мръсникът току-що бил наръгал някакъв скитник и се готвел да му резне главата.

— Как е разбрал, че възнамерява точно това?

— Питайте капитан Уокси — сви рамене сержантът.

— Оръжието?

— Ръчно изработен нож, груба работа — скептично обясни тя. — Точно такъв, какъвто търсят.

Вратата на асансьора се плъзна и пред очите им изплува мършавата фигура на Пендъргаст. Веждите му въпросително се повдигнаха.

— Убиецът е долу, в стаите за разпит — информира го Дагоста. — Уокси наредил да ме повикат.

— Ти да видиш! — промърмори агентът на ФБР, пропусна ги да влязат и натисна бутона за втория етаж. — Значи сме там. Изгарям от любопитство да зърна що за птица е пипнал нашият капитан.

Отделението за разпити в сградата на Полис Плаза №1 представляваше мрачен коридор с бетонни стени, от двете страни на който се точеха боядисани в сиво стаички с тежки метални врати. Дежурният натисна бутона за отваряне и ги насочи към стената за наблюдение на килия №9. Пред стъкления панел се беше настанил Уокси, удобно изтегнат в стола. Чул стъпките им, той се обърна. Появата на Пендъргаст отбеляза с недоволна гримаса, на Дагоста само изсумтя, а на Хейуърд изобщо не обърна внимание.

— Пропя ли? — попита Дагоста.

— Не е спрял — изгрухтя дебелият капитан. — Но засега дрънка само глупости. Нарича се Джефри и толкоз. Ама скоро ще го изцедим. Помислих си, че ще пожелаеш да му зададеш няколко въпроса — великодушно добави той, доволен от триумфа.

Мъжът оттатък стъклото имаше раздърпани дрехи и див поглед. Устните му мърдаха с трескава бързина, някак гротескна на фона на скованата фигура.

— Тоя? — възкликна недоверчиво Дагоста.

— Точно той.

— Струва ми се прекалено дребен за това, което е свършил.

— Сигурно е ял доста бой, затова не е пораснал — направи гримаса Уокси.

Дагоста се наведе и включи микрофоните. От репродуктора над стъклото потече пълноводен порой от ругатни и проклятия. Лейтенантът послуша известно време, после изключи уредбата и попита:

— Оръжието на престъплението?

— Ръчна изработка — сви рамене Уокси. — Къс стомана, набит в дърво, увито в плат и някакви лепенки. Трудно е да се каже какво точно представлява. Трябва да изчакаме мнението на криминолозите.