Маршрут 666

Чайлд Линкълн

— Добре де, но какво общо има това с нашия гласовит приятел долу?

— Той явно се идентифицира с тази котка.

— С котката? — изгледа го скептично Дагоста.

— Защо не? Кит Смарт го е правил. Имам предвид истинскияКит Смарт, разбира се… Изключително впечатляващ образ на метаморфозата. По всяка вероятност нещастникът е бил учен или любител поет, преди да се побърка. Извършил е убийство, разбира се, но това е станало по нещастно стечение на обстоятелствата. Но колкото до другото… — Пендъргаст махна с ръка. — По всичко личи, че той не е човекът, когото търсим.

— Прав

си, най-вече заради отношението му към снимките — подкрепи го Дагоста. Всички добри следователи знаят, че изображението на жертвата или някоя вещ от местопрестъплението привличат като магнит погледа на убиеца, но този този Джофри изобщо не беше погледнал снимките на стената.

— Именно.

Вратите на асансьора се отвориха с тихо съскане и малката групичка пресече оперативната зала към остъклената кутийка на лейтенанта.

— За подобно заключение говори и фактът, че това убийство няма нищо общо със светкавичната бързина при останалите — добави Пендъргаст. — А невротичното идентифициране на тоя тип със споменатата поема свърши останалото. — Отвори вратата, изчака Дагоста да си седне на мястото и продължи: — Но нека загърбим тази неприятна история. Какво стана с проучването, за което помолих?

— Трябва да е дошло със сутрешната поща — промърмори Дагоста, разрови купчината на бюрото си и измъкна лист принтерна хартия. — Ето го… Осемдесет и пет на сто от жертвите са мъже. Деветдесет и двама са жители на Манхатън, включително и временните…

— Интересуват ме общите за всичкижертви признаци.

— Аха, добре… — Нова пауза. — Фамилиите на всички започват с букви, различни от И, С, Ю, В и З.

Пендъргаст само се усмихна.

— Всички са над дванадесет и под петдесет и шест годишни. Никоя от жертвите не е родена през ноември.

— Продължавай.

— Май това е всичко. — Дагоста прехвърли още няколко разпечатки и промърмори: — Аха, ето още нещо интересно. Никое от убийствата не е извършено при пълнолуние.

— Това трябва да го запомня — изправи гръб Пендъргаст. — Друго?

— Това е всичко.

— Благодаря. — Фигурата на агента отново потъна в стола. — Пълна оскъдица, Винсънт. Трябва ни точна информация и проверени факти. Но аз не мога да чакам повече.

Недоумението в очите на Дагоста бързо се смени с подозрение.

— Не ми казвай, че пак ще слизаш долу!

— Разбира се, че ще го направя. Явно капитан Уокси ще се вкопчи във версията, че това е убиецът, което означава прибиране на допълнителните патрули и спад на бдителността. Отлични условия за нови убийства.

— Къде мислиш да се насочиш?

— Към Дяволския етаж.

— Стига, Пендъргаст! — изръмжа Дагоста. — Как ще стигнеш там, като дори не си сигурен, че такова място съществува? Разполагаш единствено с приказките на онзи смахнат.

— Което никак не е малко, защото вярвам на Мефисто — отвърна Пендъргаст. — Бих добавил, че разполагам и с друга информация. Получих я от Ал Даймънд, работил преди време в градския кадастър. Той твърди, че това, което наричаме Дяволски етаж, представлява система от тунели, изградена в началото на миналия век от най-богатите фамилии в града. Била замислена като частна линия, но не се получило и няколко години по-късно тунелите били зазидани. Все пак успях да възстановя схемата им, макар и приблизително. — Агентът взе един маркер от бюрото и пристъпи към картата с карфиците. Постави точка на кръстовището между Парк Авеню и Четиридесет и пета улица, изтегли линия до

Пето авеню, оттам към Гранд Арми Плаза, а след това диагонал през Сентрал Парк, към северния му край. Отстъпи крачка назад и хвърли развеселен поглед на озадачения лейтенант.

Дагоста се вторачи в картата. С изключение на няколко зони в парка, всички бели и червени карфици стърчаха в близост до линията, очертана от Пендъргаст.

— Пресвета Бгородице! — изстена той.

— Имаш пълно право да я споменаваш — кимна Пендъргаст. — Според Даймънд тунелите южно и северно от парка са запечатани. Което означава, че аз ще се спусна в онези, които лежат точно под него.

— И аз ще дойда! — отсече Дагоста и започна да рови за пура в чекмеджето на бюрото си.

— Съжалявам, Винсънт, но трябва да останеш тук, защото колегите явно ще свалят гарда. Пък и искам да помогнеш на Марго Грийн да изясни дейността на Кавакита. Все още не сме наясно каква е ролята му във всичко това. Този път мисля да действам незабелязано, а това означава, че двама са много и ще бъдат разкрити далеч по-лесно. — Завъртя капачката на маркера и я чукна с нокът. — Но ако можеш да се лишиш за известно време от компанията на сержант Хейуърд, с удоволствие бих се възползвал от специалните й познания.

— За Бога, Пендъргаст — мрачно въздъхна Дагоста и остави пурата. — Това е страшно дълго спускане и няма да те има през цялата нощ!

— Ако не и повече — отвърна агентът и сложи маркера на бюрото. — В случай, че след седемдесет и два часа не чуеш нищо за мен… — замълча, после на лицето му изплува широка усмивка, а пръстите му докоснаха рамото на лейтенанта. — Би било глупаво да се организира спасителна акция…

— А храна?

Върху лицето на Пендъргаст се изписа престорена изненада.

— Нима забрави превъзходното заешко au vin на шиш? — Засмя се на гримасата му и успокоително подхвърли: — Не се бой, лейтенант. Ще се заредя с всичко необходимо: храна, карти…

— Пътешествие до центъра на Земята, а? — поклати глава Дагоста.

— Точно така. До известна степен се чувствам като пътешественик, тръгнал да открива непознати земи, населени с неизвестни племена. Странното е, че тези земи са тук, под краката ни. Cui ci sono dei mostri, приятелю. Да се надяваме, че ще избягна срещата с dei mostri. А нашата приятелка Хейуърд ще ме изпрати.

Пендъргаст замълча за миг, потънал в мисли. После кимна за сбогом и напусна канцеларията. Черната коприна на костюма му матово проблесна под луминесцентните лампи на оперативната зала. Последният велик пътешественик.

31

Стиснал дръжката на голям брезентов куфар с кожена рамка, Пендъргаст пъргаво преодоля широките стъпала на Нюйоркската обществена библиотека. Хейуърд изостана, за да разгледа огромните мраморни лъвове от двете страни на входа.

— Спокойно, сержант, вече са нахранени — подхвърли той. Въпреки топлото време беше облечен в тъмнозелен, закопчан догоре шлифер, който стигаше чак до глезените му.

В мраморното фоайе цареше приятен прохладен полумрак. Пендъргаст поприказва тихо с човек от охраната, показа служебната си карта и зададе няколко въпроса. След това кимна на Хейуърд и тръгна към една врата под двойното стълбище.

— Познавате подземията на Ню Йорк по-добре от всички ни, сержант — рече той, когато влязоха в малкия асансьор с облицовани с кожа стени. — Вече имах възможност да се възползвам от безценните ви съвети. Да кажете нещо на сбогуване?