Маршрут 666

Чайлд Линкълн

Пендъргаст кимна.

— И още едно нещо, ако позволите. Чух, че е провеждано и друго проучване през 1920 година във връзка с идеята да се изгради свръхскоростна транзитна линия. Има ли нещо такова?

Уилсън посърна.

— Но това са цели шестдесет карти. — Гласът му заглъхна.

— Разбирам — кимна Пендъргаст. — Правилникът не позволява. — Видът му бе съкрушен.

Уилсън се усмихна неочаквано.

— Няма да регистрирам заявката, ако желаете — заяви той, зарадван от собственото си безразсъдство. — И не се притеснявайте

за работното време. Така и така ще остана до късно заради собствената си работа. Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани, не е ли така?

След десет минути той се появи откъм архива с претоварена количка.

25

Смитбек влезе в просторното фоайе на прочутия хотел „Четири сезона“, доволен да остави зад гърба си жегата, вонята и шума на Парк авеню. Приближи с отмерена стъпка квадратния бар. Много пъти бе сядал край него, отправил изпълнен със завист поглед покрай картината от Пикасо към недостижимия рай отвъд. Но този път подмина бара и уверено се насочи към метрдотела. Едно прошепнато име бе достатъчно: сега самият Смитбек крачеше по коридора на мечтите към изискания ресторант.

Всичките маси бяха заети и въпреки това мястото изглеждаше напълно спокойно, обгърнато от собствения си простор. Мина край водещи индустриалци, издателски магнати и каучукови крале, за да стигне до една от най-престижните маси край фонтана. Госпожа Уишър вече беше там.

— Благодаря, че приехте поканата ми, господин Смитбек — каза тя. — Моля, седнете.

Репортерът се отпусна на посочения му стол и бегло се огледа. Предстоеше интересен обяд и той възнамеряваше да му отдаде цялото си внимание. Още не беше завършил големия си материал, но до крайния срок все пак имаше достатъчно време.

— Ще желаете ли чаша „Амарон“? — попита мисис Уишър, посочвайки оставената на масата бутилка. Облечена бе семпло: блуза с цвят на шафран и плисирана пола.

— С удоволствие — отвърна Смитбек, взрян в очите й. Чувстваше се значително по-добре, отколкото при първата им среща, когато седеше в полумрака на просторния хол, а поредният брой на „Поуст“ между тях го гледаше с мълчаливо обвинение. Но сега очакваше по-топло отношение, главно заради статията „Ангелът от Сентрал Парк“, обявената от вестника награда и благоприятното отразяване на демонстрацията.

Госпожа Уишър кимна на отговарящия за вината келнер, изчака го да напълни чашата на журналиста и да се оттегли, след което леко се наведе напред.

— Сигурно се питате поради каква причина съм ви поканила на обяд, господин Смитбек?

— Наистина ми мина подобна мисъл — потвърди Смитбек и отпи глътка от превъзходното вино.

— Няма да поставям на изпитание вашата интелигентност. В този град предстоят някои събития, които бих желала да отразите.

Той остави чашата си.

— Аз?

Ъгълчетата на устата й се извиха леко нагоре, би могло да мине за усмивка.

— Очаквах изненадата ви. Но виждате

ли, господин Смитбек, след първата ни среща аз направих някои проучвания за вас. Прочетох и книгата ви за убийствата в музея.

— Купихте я? — попита обнадеждено той.

— Имаше я в библиотеката. Забележително четиво. Нямах представа, че сте толкова непосредствено ангажиран с всяка подробност от случая.

Погледът на Смитбек се стрелна към лицето й, но не откри и следа от сарказъм.

— Прочетох и репортажа за нашия митинг. Допадна ми положително отношение, което не долових в писанията на някои други вестници. — Махна с ръка. — А и трябва да ви благодаря.

— За какво? — попита малко нервно Смитбек.

— Всъщност вие ме убедихте, че бруталните средства са единственият начин да се привлече вниманието върху нещо, каквото и да било. Спомняте ли си как се изразихте? „Хората в този град не обръщат внимание на абсолютно нищо, ако не им го натикаш в лицето“. Ако не бяхте вие, още щях да пиша писма до кмета, вместо да превърна мъката си в двигател за действие.

Смитбек кимна.

— След онази демонстрация движението ни се засили неимоверно много. Засегнахме оголен нерв на обществото. Хората започват да се обединяват — хора с власт и влияние. Но посланието ни е отправено към всички, включително обикновените хора от улицата, към които вие имате прекрасен подход.

Смитбек с нищо не показа, че е засегнат от тази забележка. А и наистина беше така: беше забелязал, че към края на онази демонстрация към нея започнаха да се присъединяват именно хора от улицата. Предъвкващи, засуетени, жадни за действие.

— И така, предлагам ви следното. — Госпожа Уишър отпусна тънките си, грижливо поддържани пръсти върху ленената покривка. — Ще ви осигуря приоритетен достъп до всяко мероприятие на „Да си върнем града“. Много от тях ще започват преднамерено неоповестени. Полицията, както и пресата няма да имат време да реагират. Вие обаче ще бъдете въведен в моя кръг. Винаги ще знаете какво и кога се очаква. Можете и да ме придружавате лично, ако намерите за добре. И тогава ще можете да го натикате в лицето на читателите си.

Смитбек напрегна цялата си воля, за да не даде израз на обзелото го вълнение. Беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Предполагам, че ще искате да публикувате нова книга — продължаваше госпожа Уишър. — След победата на „Да си върнем града“ ще имате моята благословия за това. Ще ви дам колкото пожелаете интервюта. А Хирам Бенет, шефът на издателство „Сайгнъс Хаус“ ми е личен приятел. Мисля, че подобен ръкопис ще го заинтересува неимоверно много.

Господи, рече си Смитбек, Хирам Бенет, самият крал на издателите! Моментално си представи как издателството на Бенет се конкурира с онова, което публикува първата му книга. Ще накара агента си да ги въвлече в наддаване. Долната граница ще бъде двеста, не, не — двеста и петдесет хилядарки плюс десет на сто от печалбата и…