Измамата
Шрифт:
Рискът си струваше дори само заради мисълта за шибаната физиономия на Водача, когато разбере, че са пъхнали гаечен ключ в зъбните колела на главния им спонсор. Той, Блек и Анна Аргос, крещящи един на друг в някоя стая. So fucking Sweet!
Но имаше и други фактори.
Вълнението.
Ловът.
А освен това имаше да разрешава цял куп мистерии, не само тази с малката им група.
Кой беше Учителя? Къде беше лабиринтът Лутерн, където бомбата най-вероятно щеше да бъде поставена? Към кого щеше да е насочена?
И
Тя седи на мястото до шофьора.
Татко кара, мама и Хенке седят отзад.
Криволичат през редица малки улички и чак когато вижда величествената църква на хълма вляво, разбира къде се намират.
„Дьобелнсгатан“, съвсем до „Йоханесшюркан“, движейки се нагоре по „Брункеберисосен“ 71 .
Хенке е на не повече от 6-7 години и хленчи на задната седалка. Мама се опитва да го успокои, обяснява му, че не остава много. Татко не казва нищо, но тя вижда как е стиснал челюсти.
71
Хребетът Брункебери, част от по-големия Стокхолмски хребет, съставен от кръгли камъни, чакъл и друга седименти, натрупани от топящите се ледници. — Б.пр.
— Скоро ли пристигаме? — проплаква Хенке и тя се обръща, за да помогне на мама.
И тогава го вижда.
Той стои съвсем неподвижно, малко навътре в мрачното гробище и изглежда ги наблюдава, докато колата бавно минава покрай него. Тя мярка огънче на цигара в едната му ръка. С другата ръка държи бастун. Без да знае защо точно, тя вдига ръка към него.
Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека? — пита майка и тихо.
— Мълчи! — изревава внезапно татко и Хенке незабавно се разплаква.
— Накарай го да млъкне, по дяволите — тя вижда как кокалчетата му побеляват над волана. Мама изкрещява нещо в отговор, което тя не чува.
Вдига ръце и ги притиска към ушите си.
Но гласът продължава да шепне в главата и.
Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека?
Колата продължава да се плъзга бавно през кишавия сняг и тя изведнъж разбира къде отиват.
В момента, в който излизат на хребета и „Дьобелнсгатан“ преминава в „Малмшилнадсгатан“, сцената ненадейно се променя.
Сега нейното възрастно аз седи зад волана.
Плачът на Хенке все още се чува от задната седалка, но щом тя поглежда в огледалото за обратно виждане, вместо него тя вижда лицето на Таге Самер.
— Напред, Ребека, не назад. Трябва да гледаш напред — казва той с тон толкова тъжен, че я заболява сърцето.
И в мига, когато се обръща обратно, той е там, право пред капака на колата. Мъж, облечен в тъмно яке, с яка, вдигната около лицето. Трябва да се е качил по стръмните стълби вдясно. Тези, които водят надолу към „Тунелгатан“, където
Тя се обляга на спирачката, колелата блокират, но колата продължава се хлъзга напред през кишата.
Право към мъжа.
Плачът на Хенке преминава все повече в писък.
Тя отпуска спирачката, отново я набива.
Опитва се да намери сцепление.
Но е безполезно.
Мъжът извръща глава, вдига ръка към нея, сякаш за да се предпази. Тогава тя вижда револвера в другата му ръка.
— Татко, нееее! — крещи Хенке.
Или пък тя самата.
После чува друг глас в далечината.
Вика нейното име.
Ребека, Ребека.
И в мига, в който се събужда, тя най-накрая осъзнава кое не е наред.
Името.
Тя остана, лежейки неподвижно на дивана няколко минути, докато размишляваше, напасваше новата информация към всичко, което бе преживяла през последните дни.
После се изправи, взе мобилния си телефон и намери нужния номер.
— Аз съм — каза тя веднага щом мъжът от другата страна отговори. — Мисля, че вече разбирам как е свързано всичко. Татко, Хенке, Играта, всичко. Само ми кажи какво искаш да направя!
24. Corporate invasion of private memory
Той тъкмо беше направил първата сутрешна дръпка и се канеше да свие зад ъгъла на плевнята, когато чу гласовете им и спря намясто.
— На него не може да се разчита, не разбирате ли — изсъска Джеф. — Бил е прекалено дълбоко забъркан, вършил е твърде много неща…
— Искаш да кажеш като мен?
Гласът на Нора само на метър от него.
HP се долепи до стената и наостри уши.
— Не е същото. Той няма абсолютно никакви скрупули.
Аха, значи влюбената двойка също не разчиташе на Манге или поне единият от тях. Може би трябваше да ъпгрейдне Джеф малко, пичът очевидно не беше чак толкова тъп, колкото изглеждаше.
— Всички заслужават втори шанс, Джеф. Освен това имаме нужда от него.
— Нямам проблеми да давам втори шанс на хората, Нора, но човек трябва първо да се разкае. Да покаже, че се е променил. Но той продължава да мисли само за себе си, не казвай, че не си го забелязала?
HP не можа да не се ухили. Малко любовни препирни в храсталака…
— Просто си бесен за това, че ти надраска вратата…
Усмивката на HP рязко изгасна.
— Трябваше да вися седем часа в спешното заради това, може би си спомняш?
— Да. И наистина оценявам, че правиш това за мен, Джеф…
HP се усмихна горчиво. Не стига че говореха за него, ами и гласът на Нора беше придобил мек тон, който не му се понрави.
— Вечно ще съм ти благодарна, че ми помагаш. Без теб още щях да съм в Играта… — продължи тя.
Настана мълчание и за няколко секунди HP си въобрази, че те са осъзнали, че ги подслушва.