Измамата

де ла Моте Андерш

И всичко това по вина на правителството на Палме…

Гаденето, което я преследваше още от клаустрофобичния малък офис на Туре Шьогрен, не искаше да си отиде. Тя стана от дивана, отиде до прозореца и го отвори.

Улицата долу беше тъмна, нямаше никакво движение. Короните на дърветата отсреща правеха невъзможно да се види на повече от десет метра навътре в парка. За няколко мига и се стори, че някой стоеше между сенките, някой, който я наблюдаваше. Знаеше, че просто си въобразява, но все пак не можа да не дръпне една от завесите,

преди да се върне при дивана и лаптопа.

Трябваше и само минутка да открие описанието на извършителя в Уикипедия:

„Мъж, действащ самостоятелно, индивид с разстройство на личността, движен от омразата си към Палме. Вероятно е имал трудности в отношенията, особено с различните видове авторитети. Той е интроверт, самотен, с разстройство на личността, но не и психопат. Състоянието му е тясно свързано с това, че се е «провалил» в живота. Неуспехите го депресират, а състоянието му се задълбочава до параноя. Когато/ако такъв човек започне да извършва тежки престъпления, той по правило е на 35-45 години…“

През 1986-а татко беше на 45. Мотивиран, разочарован, неуспял и параноичен. Освен това от хората, които никога не забравят несправедливостите, въображаеми или реални.

Абсолютно никога…

Всичко необходимо беше оръжие, УПО. И малко помощ…

Защото може би не е бил сам? Ами ако е получил внимателно побутване в правилната посока от някого, на когото е разчитал? Разговор, указание за час и място. Може би не беше нужно повече от това. Може би татко си е мислел, че е получил нов шанс? Че отново е бил част от по-голям контекст, където услугите му все още са били желани. Където все още е бил някой.

Обратно в играта.

Историята се повтаря…

Но нещо не се връзваше, малко парче от пъзела, което стоеше леко накриво. Проблемът беше, че тя не можеше да разбере кое.

* * *

Белият микробус изкачи стръмен хълм и влезе в малък павиран двор, обграден от разрушена селскостопанска постройка с Г-образна форма.

— Пристигнахме.

Нора сложи внимателно ръка на рамото на HP, но той вече се беше събудил преди известно време, когато колата изостави асфалтираното платно и тръгна по тесния чакълен път.

Плъзгащата се порта на плевнята беше отворена и Хаселквист вкара буса на задна, прецизен до милиметър. Малкото червено поло на Манге ги чакаше вътре.

Джеф изскочи бързо навън и затвори портата след тях. Самият HP не бързаше да се измъкне от седалката. Провери ключалката на сака за хокей, който беше оставил на пода, протегна се и вдиша пропитата във въздуха миризма на крави и стара слама.

Мина малко време, докато очите му привикнат със сумрака.

Забеляза няколко големи бели найлонови чувала в единия ъгъл на плевнята, а до тях редица палети, пълни със стари гуми, два варела и всякакви отломки. Малко по-нататък имаше някакъв

вид ръждясала земеделска машина. Мястото определено не беше използвано от поне пет-десет години.

Може би дори по-дълго.

— Здравейте и добре дошли!

— Здрасти — измърмори HP, без да среща погледа на Манге.

— Последвайте ме…

Манге мина между няколко клетки за добитък, докато стигна до врата в края на плевнята. Другите го последваха, като HP беше последен на опашката.

— Само си пазете краката, подът не е в отлично състояние.

Манге отвори вратата, те минаха през къс коридор, след което се озоваха в малка кухня.

Миришеше на влага и на прясно сварено кафе.

На HP незабавно му се привидя flashback с малката барака на Ерман в гората. Но тя беше в значително по-добро състояние от това място. Стари разлепени хартиени тапети по стените, на няколко места водата беше пробила дупки през пожълтелия таван, а тук-там дъските на пода бяха поддали и разкриваха тъмни изгнили кухини. В средата на стаята бяха подредени къмпинг маса и пет сгъваеми стола.

— Значи тук се скатаваш — каза HP и посочи спалния чувал и падащото легло в ъгъла.

— Бетул да не те е изхвърлила навън, или?

Манге сви рамене.

— В момента най-сигурно е така… — каза той. — Има кафе за тези, които искат…

Той взе картонена чаша и я напълни с кафе от термоса с помпа, който стоеше в средата на малката маса. Докато другите последват примера му, Манге седна. Извади малък лаптоп, пусна го и после го завъртя така, че всички да виждат какво има на екрана.

— Окей, всичко е готово. Операция „Пробив“ започва точно след…

Той погледна ръчния си часовник.

— … девет часа, двайсет и седем минути и единайсет секунди…

Всички освен HP свериха часовниците си.

— Ще вземем буса, колата ми ще остане тук.

— Не, трябват ни и двете брички… — прекъсна го Джеф с авторитетен тон. — Вчера бях горе да разузная. Последната отсечка до скалите е просто мек горски път и бусът ще заседне. Освен ако не искаме да мъкнем нещата петстотин метра, трябва да натоварим всичко в полото. То е по-леко, а освен това е с предно предаване, така че няма да има проблеми.

— Ам-мии ъъ… — Манге звучеше така, сякаш възнамерява да възрази, но после, изглежда, промени решението си. — Окей, така ще направим. Добре се сети!

Той кимна на Джеф, който се усмихна доволно.

— Сега да преговорим всичко още веднъж — продължи Манге. — После предлагам да се преоблечем и да се поупражняваме с оборудването половин час преди тръгване. От тук има час и петдесет и три минути път с кола, после двайсет минути, за да разтоварим, което означава, че имаме доста време за убиване. Ако някой иска да се разходи, от задната страна има езеро. В хладилната чанта ей там ще намерите сандвичи и напитки…

Той направи жест с ръка към единия край на стаята.