Измамата
Шрифт:
— Но не съвсем всичко… — добави Ребека бързо.
Той я изгледа продължително и за първи път отпи от кафето си.
— Нее, имаш право. Една част от проекта продължи. Наричаха го защитно проучване…
— Но в действителност е бил нещо съвсем различно? — допълни тя.
Той поклати бавно глава.
— Човек не бива да вярва на всичко, което чете в интернет, миличка…
Той потупа капака на един затворен лаптоп стар модел, който лежеше по средата на масата.
— Като цяло ядрената програма беше закрита през седемдесетте, реакторът в атомната електроцентрала Огеста беше спрян през 73-та. Разбира се,
— Аха, а каква е била твоята роля, Туре?
Тя погледна към ръчния си часовник.
— Бях научен сътрудник в проект Л, както му казваха. Работих главно в Огеста в така наречения Реактор 3. Опитвахме се да произведем собствен плутоний, но за жалост, не стигнахме далеч. Когато Ерландер и Палме ни закриха, трябваше да прекратя работа. Сега в последствие, естествено, виждам, че е било за добро. Човек, който е в есента на живота си, не иска да му тежи на съвестта, че е разработил атомна бомба.
Той внезапно се изправи.
— Прощавай, мила, ама че съм нелюбезен. Седя и си приказвам, а ти така и не взе кафето си. Мога ли да ти предложа нещо друго? Може би малко минерална вода?
Той се наведе и отвори малък шкаф в една от секциите и изнамери бутилка „Рамльоса“ и чаша.
Тя отвори бутилката с отварачката, която той и даде, напълни чашата и отпи мълчаливо. Въглеродната киселина пареше езика и, а тя все повече започваше да усеща, че губи ценно време.
— Да видим сега… След като се изнесохме от вилата, събирам повечето от документите си тук. Май-Брит не искаше всичко да стои вкъщи. Мислел съм си да напиша книга…
Мъжът затършува измежду купчините хартия на масата, като че търсейки нещо. Крайно време беше да мине на въпроса, преди той да е започнал нова лекция:
— Туре, работил ли си някога с човек на име Ерланд Петершон?
Никаква реакция, дори не погледна към нея и от една страна, тя се почувства добре. Но от друга, странно, не.
— Ами Таге Самер?
Изражението му продължаваше да не трепва.
— Нее, за съжаление имената не ми звучат познато… — измърмори той, изправяйки се и насочвайки се към папките върху далечната лавица.
Тя за малко да изпсува на глас както от разочарование, така и от облекчение. Но изведнъж си спомни още едно име.
— Какво ще кажеш за Андре Пелас тогава?
Той се спря.
— Познаваш го, нали? — тя сама забеляза колко нетърпеливо звучеше.
— Чак да го познавам… Подполковник Пелас беше ръководител на един от отделите в програмата.
— Кой точно, кой отдел? — тя се противопостави на спонтанно движение, което искаше да я изстреля от стола.
— Наричаха се група И. Занимаваха се с техните си работи, може да се каже. Информация и разузнаване — мисля, че така се казваха в действителност, но не съм напълно сигурен. За жалост, паметта ми не е каквато беше… — той поклати глава.
— И каква е била тяхната роля в проекта?
— Не знам точно. Но имахме месечен доклад, където отбелязвахме възникналите проблеми. Местата, на които зацикляхме напълно, маркирахме с голямо „И“. Минаваха няколко седмици, след което получавахме прилежно описание как да решим проблема. Докладите бяха на шведски, но понякога се забелязваше, че са били преведени
— И тези доклади са идвали от група И? В такъв случай това означава, че са говорили с някой външен човек?
Той сви рамене.
— Ние поне бяхме убедени, че е така, но никога не получихме преки доказателства…
— Американците?
— Това звучи най-логично. Макар че на политиците им се искаше да създадат обратното впечатление, между Швеция и САЩ имаше силни военни връзки още от края на войната. Американското УСС 66 , предшественикът на ЦРУ, финансираше и секретна военна операция покрай северната граница с Норвегия. Главната цел не беше да се борят с нацистите, а да имат готови войски, когато немците се оттеглят. За да могат да попречат на евентуално съветско анексиране на Норвегия — поясни той. — Операцията никога не би била възможна без помощ от военните и спецслужбите на Швеция…
66
Управление на стратегическите служби, разузнавателната агенция на САЩ по време на ВСВ. — Б.пр.
Той се спря по средата на изречението и се усмихна извинително.
— Отново се отклоних, мила, но мисълта ми беше, че шведските и американските военни си сътрудничеха неофициално много преди да започне нашият проект…
Тя кимна.
— Знаеш ли какво е станало с трупа И после, след 1972-ра?
Той изчака няколко секунди, докато отпиваше от кафето си.
— Както казах, целият проект беше разпуснат, военните бяха прехвърлени на нови позиции, а ние, цивилните, трябваше да си търсим други работодатели. Много тъжно, наистина, толкова много отдадени служители, толкова много преустановена работа. Всичко това напразно…
Той въздъхна.
— Аз самият се преместих във Вестерос, започнах работа в АББ 67 като инженер по автоматизацията. Останах там до пенсия. Фантастична компания, така че може да се каже, че все пак всичко се е развило за добро. Разбираш ли, разработихме процеси за…
Той продължи с лекцията, но тя вече не слушаше какво говори.
Беше права. Чичо Таге беше работил в ядрената програма, беше отговарял за обмена на информация с американците.
67
ABB (Asea Brown Boveri), шведско-швейцарско инженерингово предприятие, едно от най-големите в света, специализиращо в областта на електротехниката, електроенергетиката и информационните технологии. — Б.пр.
— Да видим…
Туре Шьогрен извади някакъв плик и изсипа съдържанието му върху масата. Фотографии, много от тях черно-бели, но имаше и доста цветни. Избледнели снимки на отдавна забравени летни почивки, екскурзии или други паметни събития. Съдейки по дрехите и прическите, повечето снимки бяха от шейсетте и седемдесетте години.
— Жена ми Май-Брит — каза той и показа снимка на усмихната, изгоряла от слънцето жена в лятна рокля, седнала на маса в ресторант. — Тя си отиде преди три години…