Играта
Шрифт:
— … просто спря — каза учудено един пич на друг и посочи към сградата, от която HP току-що бе излязъл.
— Обикновено не трябва ли и да свети? — чу той да казват минувачите.
После видя хора да размахват телефоните си и скоро до него се наредиха цял куп снимащи. Щом проследи погледите им нагоре към покрива и видя какво бе разбудило любопитството им, разочарованието му внезапно се изпари и бе заменено от напълно ново и неописуемо чувство, до което никога преди не се бе и доближавал. Сърцето му сякаш биеше барабани в гърдите му. Обувките му почти се отлепиха от земята, а дънките започнаха да
Беше толкова адски, шибано яко! Talk about mission completed!
Високо горе, между медиите плочи на покрива, големият, светещ часовник на НК, който от петдесет години се въртеше над града почти без прекъсване, изведнъж бе спрял.
Стрелките на тъмния циферблат показваха точно седем часа. И той осъзна, че Водачът бе имал право. Току-що бе започнало ново време!
5. Playing the game
Понякога, най-вече когато сънуваше, тя все още можеше да види лицето му пред себе си, така както бе изглеждало последния път, когато погледите им се бяха срещнали. Първо яростта, после учудването и накрая ужасът в очите му, когато той осъзна какво щеше се случи — че щеше да умре!
Тя винаги изживяваше целия момент като на филм, като движенията се забавяха все повече и повече. Как той висеше във въздуха, почти безтегловен, между небето и земята, между живота и смъртта, докато ръцете му бавно описваха кръгове, търсещи първо равновесие, после спасение. За кратък миг физиката сякаш бе направила изключение, оставяйки го да балансира на ръба, въпреки че вече трябваше да е паднал. Като че гравитацията го бе задържала там достатъчно дълго, за да успее Ребека да види ужаса и обвиненията в погледа му. Тя беше на пода, само на метър от краката му, достатъчно близо, за да може да се протегне, да му подаде ръка и да го спаси.
Както много пъти преди, цялата случка се забави, докато всичко застина неподвижно, почти като че някой бе натиснал пауза. И за една-единствена напрегната секунда наистина имаше възможността да протегне ръка и да опита да поправи случилото се. Да го спаси. Стига да искаше.
Но въпреки че опитваше да се убеди сама, че го обича, че съжалява и че последното, което иска е да му навреди, това не помагаше. Защото дълбоко в себе си, на място, до което разумът не можеше да се добере, тя все още искаше — макар че бяха минали тринайсет години от онази вечер — само и единствено той да падне. Лицето му да се размаже до неузнаваемост, ръцете и краката му да се счупят като клечки за зъби, а дланите му, онези меки длани, които бе обичала и от които се бе бояла повече от всичко на света, да се разбият на кървави парченца на паважа, далеч долу.
И в същия миг, в който омразата в нея се отприщи, някой натисна play и желанията и се сбъднаха.
Често се будеше точно тогава, в момента, в който той изчезваше от погледа и, и не и се налагаше отново да преживява глухия звук, когато тялото се удря в земята пет етажа по-надолу.
Но невинаги.
Не днес.
Глухият, тъп звук все още кънтеше в ушите и, докато поглъщаше бързата си закуска до мивката. Заглуши се донякъде от шума от трафика, докато с висока скорост се движеше с колелото по „Роламбсвеген“, все още отекваше леко в тила и, когато прескачаше бордюрите по „Дротнингхолмсвеген“
Тя спря пред портата и показа значката си на пазача, който само и махна с ръка да продължава, очевидно по-заинтересован от мобилния телефон, с който се занимаваше, отколкото от това да си върши работата.
„Още един некомпетентен идиот“, помисли си тя ядосано, преди да тръгне по тунела към Круноберг и хладният му мрак да я изолира от външния свят и всичките му звуци.
— Хайде отново, удряйте, по дяволите! Това да не ви е гимнастика за домакини!
Потта се лееше от шестимата охранители. Петима мъже, една жена. Долу на земята, десет лицеви опори, веднага пак на крака, вдигнат гард, ритник, удар, удар, после пак долу. Двайсет коремни преси от седнало положение, после пак гардът горе. И така десет пъти, после смяна със спаринг-партньора. Хващаш здраво щита за тренировки, ритник, удар, удар.
Партньорът и беше силен и ударите се усещаха през подплатения щит в ръцете на Ребека.
Бам, бам, бам.
Още три пъти, после пак смяна.
Инструкторът по самозащита днес оправдаваше името си. Петер Пейн определено не бе получил прякора си, защото беше англичанин.
Първо физическо упражнение за зайците в Алфа. Очевидно Вахтола бе поръчала стабилна тренировка, за да тества новобранците в групата си. Ребека можеше да види как шефката ги наблюдава от стъкления коридор над залата за самоотбрана.
Бяха минали около четиридесет и пет минути и засега темпото беше желязно. Въпреки че всички бяха добре тренирани, неколцина вече бяха започнали да оклюмват.
— Окей, спрете, съберете се тук.
Петер Пейн ги подкани с жест да се приближат. Чу се колективна въздишка на облекчение и за свое удоволствие Ребека забеляза, че не един и двама от колегите и се подпряха на колене, за да си поемат дъх. Тя беше изморена, но не чак толкова, колкото големите момчета.
„Това е предимството на по-малките мускули, момчета, нужен е по-малко кислород, като ги напрягаш“ засмя се тя наум, преди новите разпореждания на Пейн да я прекъснат.
— Задържане-освобождаване, групи по трима, двама държат, един се измъква. Въпроси? Окей, започвайте и искам да видя бързи действия! Go-go-go!
Тя се падна с двама, които познаваше слабо от по-рано. Стефан и Деян. Първият бе мускулест мъж, около метър и деветдесет, вторият не се различаваше много, само не беше толкова висок.
— Започвам — каза Деян кратко и направи знак на Ребека да му направи хват откъм гърба, а Стефан същевременно зае позиция, за да заключи ръцете на Деян от другата страна.
— Киаай…! — Деян се измъкна със сложно движение от някакво бойно изкуство, като в същото време нададе силен вик.
— Браво, Савич, само разкарай „Карате Кид“ виковете — изкоментира инструкторът, който стоеше отстрани на тренировъчната постелка.
— Хайде пак! Нормен, Викстрьом, за бога, трябва да го затрудните малко!
Ребека погледна нагоре към стъкления коридор. Вахтола все още стоеше там и изглежда наблюдаваше тъкмо тяхната тройка.
— Киаай! — Деян отново се измъкна, този път още по-лесно.