Играта
Шрифт:
Манге/Фарук въздъхна отново. Нямаше смисъл да се спори с HP, когато беше в такова настроение, това го знаеше отдавна. Най-добре изцяло да смени темата, тази тактика обикновено действаше. HP лесно се разсейваше.
— С какво съм заслужил тази почит, млади падуане? — каза той вместо това и направи пресилен жест с ръка към претъпкания под. — Посещението ти е чест за скромния ми магазин.
Ставаше дума за около трийсет квадратни метра похабена кафява коркова настилка, плюс още два квадрата, които съставляваха малкия бокс, скрит зад овехтялата завеса на ресни зад щанда. Общо взето всяка мислима, а и немислима повърхност по пода, стените и дори тавана, беше отрупана с джаджи, главно компютри или части и периферия за такива. Калъфи, харддискове,
Във вътрешната част бръмчаха два настолни компютъра, които вероятно бяха замислени с демонстрационна цел, но основно служеха за уеб-кафе, както прилежно бе написано на хартиената табелка, която висеше над зацапаната кафеварка. Същата кафеварка, според друга табела, предлагаше на евентуалните клиенти безплатен достъп до горчивото си съдържание, но такива в случая не се мяркаха.
Светлината в магазина, както обикновено, беше приглушена и идваше главно от разните монитори, разпръснати из помещението. Те, заедно със слабата флуоресцентна лампа над щанда, бяха единственото противодействие срещу листовете картон, залепени върху снабдената с решетка витрина, които успешно държаха слънчевата светлина навън.
HP извади мобилния телефон от вътрешния си джоб и с триумфиращ жест го удари в щанда пред Манге.
Game over, mothafucker!
Но вместо веднага да се пречупи и да си признае, Манге само нагласи очилата си с тъмни рамки и се наведе заинтригуван напред.
— Нов телефон, готин модел. Не съм виждал такъв. Находка или покупка? — обобщи той наблюденията си.
— You tell me, Манге — ухили се HP, но нито коментарът, нито усмивката се получиха достатъчно вкиснати.
Увереността, която изпитваше преди малко, като показа телефона, изведнъж беше изчезнала. Не се получи както си го беше мислил. Манге никога не бе бил от хората, които могат да се преструват — дори за дребни неща. Когато бяха по-млади, HP и останалите неведнъж ги бяха прибирали тъкмо заради Манге, така че сега очакваше от него или моментално признание, или може би жалък опит да отрече. Но не се случи нищо такова и набързо импровизираният му план Б — да втренчи ядосан поглед в Мангелито, даваше слаби резултати.
Никаква реакция, дори не примигна и не завъртя очи, нещо толкова типично за малък гийк [28] като него, когато нагази в дълбокото. Гласът му също издържа теста…
— А, за какво говориш, братко?
HP наклони глава и направи последен вял опит.
— Искаш да кажеш, че не знаеш нищо за малкия номер, който някой ми спретна във влака от Мерща преди половин час?
— Нищичко, not a clue, честна скаутска — Манге вдигна два пръста към мястото, където някога бе линията на косата му.
28
Geek — жаргонен израз, който може да се използва за хора с големи компютърни познания или със силен интерес към дадено хоби. — Б.пр.
— Желаеш ли да ме посветиш в тайните на влака от Мерща на чаша Джава [29] ? — попита той, след като отново се загледа в телефона, явно горящ от желание да го разгледа по-подробно.
— Добре — измърмори HP.
Какво, по дяволите, ставаше всъщност?
— Добре тогава, ако нямаш въпроси, значи приключихме?
Ребека поклати глава и бе на крака, преди психологът да успее да се изправи.
Знаеше, че дебрифингът е важен, а освен това беше част от стандартните процедури при инциденти като този, който тя бе преживяла, но това не означаваше, че трябва да и
29
Има се предвид чаша кафе. „Джава“ е език за програмиране, чието лого представлява чаша кафе. — Б.пр.
Не обичаше да споделя интимности с чужди хора, беше и се случвало предостатъчно през детството. Въпреки че не можеше да е била на повече от шест-седем години, когато започна, не и трябваше много време при лелката от социалните, за да схване какви бяха „правилните“ отговори. Широко отворени очи, детинска усмивка, умерено количество откровеност, така че лъжата да прозвучи искрено. Работеше добре още тогава и — учудващо, — но и сега като възрастна нямаше нужда да изглажда представлението твърде много, за да подейства.
„Благодаря, доктор Андерберг, разбира се, не ми е съвсем леко, но като цяло съм добре“ и още няколко стандартни клишета от подобен калибър. Същата скосена усмивка и плах контакт с очите, това обикновено вършеше работа. Но точно днес и се струваше необикновено трудно. Говореше леко гърлено и думите звучаха малко фалшиво, така че представлението не се получи така достоверно, както обикновено.
Хладнокръвното усещане, което бе имала при Рунеберг, внезапно бе изчезнало безследно.
Мислите и блуждаеха през цялото време и и беше трудно да се съсредоточи. Звуците още подскачаха из главата и. Веднага щом ги отприщи, пулсът и се ускори и всичко се повтори като на запис. Ревовете на връхлитащите мъже, викът за тревога, плясъкът на балона с кръв. После писъкът на Лесмарк… Паникьосаният му фалцет впоследствие се бе изкривил в съзнанието и. По-детски, по-остър. Като нещо, което бе чувала и преди. Усещаше устата си като пустиня и преглътна сухо два пъти, опитвайки се да я овлажни. „Концентрирай се, Нормен!“
Беше хвърлила няколко скришни погледа към Андерберг и бе опитала да надникне в записките му, но и да беше забелязал нещо, във всеки случай психологът не го показа. Беше се придържал към стандартния формуляр, зададе очакваните въпроси и по задължение направи няколко опита да задълбочи дискусията, но за щастие доста бързо се отказа от опитите си за обширни анализи и прие кратките и отговори. Представлението и, въпреки недостатъците си, изглежда и този път бе задоволително. И разговорът най-накрая приключи.
Стиснаха ръце и едва след като си сложи раницата и тръгна през двора на управлението към гаража, забеляза, че блузата и е плувнала в пот.
Андерберг стоеше до прозореца и я наблюдаваше как върви.
Той пое дълбоко дъх, задържа го няколко секунди и изпусна продължителна въздишка.
„Полицейски инспектор Ребека Нормен, на трийсет и четири години, тринайсет от тях в полицията“, обобщи той тихо на себе си. Стъпките в кариерата и бяха общо взето нормалните. Няколко години по патрулките директно след полицейското училище, возене на пияници, вписване на джебчии, разправяне с вандализъм. После завой към Криминалния чрез аварийната служба на ареста. Наблюдение, разследване и отмятане на обичайните домашни насилници, взломаджии и обирджии, докато събере достатъчно опит за СЕПО и Охраната. Добри препоръки, без да са изключителни. Нямаше украсени препоръки за преместване, които се срещаха доста често в полицията, когато някой искаше да се отърве от тегав колега.
В интерес на истината сигурно би могла да се прехвърли в Охраната две години по-рано. След убийството на министъра на външните работи отделът се бе разширил значително и особено женски попълнения се намираха трудно, затова бяха повече от добре дошли.
Но Ребека Нормен не бързаше. Изглежда бе избрала да довърши работата си в полицията и да запълни графата с опит достатъчно добре, преди да замени реалността с потайностите на СЕПО. Той самият и бе дал оценка „много подходяща“, втората най-висока по четирибалната система, която се прилагаше при набирането на охранители.