Играта
Шрифт:
HP въздъхна, извади още една „Марлборо“, запали я и дръпна дълбоко. Дотук не беше разбрал много повече, отколкото знаеше в началото. Очевидно бе поканен да играе някакъв вид игра, която, учудващо, се разиграваше измежду обикновени хора. Но защо точно той?
Не че не обичаше игри, имаше „Counter-Strike“ и „World of Warcraft“ на компютъра и, разбира се, Guitar Hero за „PlayStation“. Но там не се налагаше да търчиш из града като проклето „Дюрасел“ зайче. От друга страна пишеше нещо за пари и възнаграждения…
Да ти плащат да играеш игри — определено би живял така. Всъщност в миналото бе опитвал да се занимава с професионален гейминг. Но откъде, по дяволите, знаеха за това?
Той отвори втория линк. Точно според описанието, той съдържаше нещо, което наподобяваше класиране. В лявото поле бяха изброени редица числа, които вероятно представляваха различни играчи. Най-горе, на първо място, се намираше някой, който се наричаше „58“ и който, изпълнявайки седем мисии, явно бе успял да събере пет хиляди точки. Ако всяка точка отговаряше на един долар, както правилата намекваха, значи петдесети и осми бе натрупал около четиридесет хиляди крони, предполагаемо освободени от данък, само от играене на игри. Не беше зле, всъщност въобще не беше зле! Интересът му определено се събуди.
Значи какво трябваше да направи, за да получи своя дял от кинтите? Скролна надолу през класирането и там, почти най-долу, заобиколен от няколко други стоточковци, намери номер едно-две-осем. Същият номер като този на телефона му. Той кликна на малката икона, която се намираше до номера, и представляваше филмова клапа. Отвори се нов прозорец, в който се появи разклатена филмова сцена и той чу собствения си глас да пращи през малкия говорител:
— Предай на Манге… още… прокле… лиже килимчета!
Картината подскачаше нагоре и надолу. Вратите на вагона, асфалт, после клатещи се кадри от стълбището и малко от „Рьорщрандстаган“. Последва повторение на целия сценарий, но този път сниман отстрани, със значително по-добър фокус и по-малко клатене и той отново се видя как свива чадъра и скача от вагона. Ако се съдеше по ъгъла, камерата държеше или мацката със спортното облекло или някой от мъжете на трийсет плюс. Той натисна бутона за повторение и всичко започна отначало.
Първо собственото му клипче, после това на непознатия оператор. Беше почти като да преживее всичко наново, само че този път всички детайли се виждаха добре. Учудените погледи на кифлите, пияндето, което се стресна, когато HP започна да вика, шокираното изражение на онзи със светлото палто, което намекваше, че той наистина не е имал представа какво се случва. Беше страшно
И преди беше крал разни неща, не беше това… Но наистина беше адското да види всичко наново, дори и самият той да не изглеждаше чак толкова готин, колкото си беше представял. Беше като повторение на прилива на адреналин, само че този път имаше достатъчно време, за да може да се наслади на всичките му деликатни нюанси.
След малко пробва някакъв бутон „микс“ и за свое удоволствие видя клиповете един до друг на екрана, неговият беше отляво, другият отдясно, перфектно синхронизирани — цялата случка, сега от два ракурса.
След като изгледа филмчето петдесетина пъти, откри, че сърцето му бие от вълнение.
4. Safe or all in?
Трябваха и нови дрехи. Макар че кръвта сигурно щеше да се измие в химическото, тя бе изхвърлила костюма и панталоните в най-близката кофа веднага щом и ги върнаха от Техническия.
Рунеберг я беше разбрал.
— Само вземи касова бележка и всичко е наред, Нормен — беше казал той, така че тя тъкмо бе прекарала около час във фирмата в Йостермалм, която доставяше служебните им костюми. Проби, вземане на размери, бели тебеширени линии и игли. Чувстваше се тузарски да мери дрехите така и то в платено работно време.
Продавачката в магазина знаеше какво прави. Един размер отгоре даваше достатъчно място за бронираната жилетка и оборудването на колана. Да се подкъсят малко ръкавите, да се вземат малко рамената.
Облеклото трябваше да стои красиво, без да пречи. Не трябваше да изглежда сякаш е наследила костюма.
Рунеберг и бе казал да си вземе почивка, но според графика трябваше да работи следобед. Но така и така нямаше планове, затова можеше да използва времето, за да оправи някои дреболии и да си ги махне от главата.
Рунеберг беше окей. Стига да не обръщаш внимание на мъжкарския му маниер, той беше много добър шеф, може би дори един от най-добрите, които бе имала. А в полицията не беше като добрите началници да растат по дърветата. Възрастта и приятелските връзки твърде често продължаваха да бъдат по-важни от компетентността.
Въпреки това и харесваше да бъде полицай и то много. Чувството, че това, което правиш, е важно, значимо. Принос за обществото.
Но „защитавай, помагай и поправяй“ [32] бе само част от това, което я привличаше в полицейската работа. Друга важна част беше чувството да е избрана. Ръчно подбрана по няколко параграфа за професията си, преминала различни тестове и изпити и показала, че е замесена от правилната мая.
32
Лозунг на шведската полиция. — Б.пр.
А освен това като жена в полицията не стигаше само да премине приемните изпити. Трябваше да докаже, че не е просто УС — униформен свидетел, който не е от помощ, когато положението се сгорещи, ами че може собственоръчно да се справи с критична ситуация.
Ето защо онова с пазача в Русенбад продължаваше да я мъчи. Без колата се беше оказала в безизходица, почти парализирана, и ако мъжете бяха решили да продължат атаката си, министърът и тя щяха да се окажат в беда. Не можеше да се отърве от прокрадващата се мисъл, че пазачът бе спасил положението, а не тя. Че всъщност не беше заслужила мястото си в група Алфа, не и истински.