Играта
Шрифт:
„Хладнокръвна, целеустремена и съсредоточена, вероятно малко сдържана“, така я бе описал накратко в бележките си онзи път и не намираше причина да променя оценката след днешния разговор.
„Освен това вероятно може да се смята за много привлекателна“, добави той за себе си, малко гузно, тъй като бе наясно колко непрофесионален бе коментарът. Стига, за разлика от него самия, човек да си падаше по високия, спортен тип — добави той, за да замаже професионалното си кривване.
Ребека Нормен имаше тъмни очи, изразени скули и малко по-остър от необходимото нос, което по негово мнение правеше лицето и по-скоро интересно, отколкото директно красиво. Острите и черти се подчертаваха допълнително от факта, че тя винаги решеше косата си назад и я събираше в малка,
Но иначе полицейски инспектор Нормен не беше от хората, които обичат да изтъкват външния вид или личността си. При нея важаха малкото или никакъв грим, късите нокти и строгото професионално облекло, с изключение на днешния ден, тъй като носеше спортни дрехи, което вероятно имаше общо с инцидента отпреди няколко часа.
Въпреки че очевидно се стараеше да изглежда любезна и услужлива, маниерите и бяха сдържани, почти отчуждени и не предразполагаха към личен разговор. Ако се съдеше по личното и досие, тя не изпъкваше в екипа, вършеше си работата и стоеше настрана от блатото на работните романси, които бяха твърде широко разпространени в полицията. Повече от половината от колегите и мъже сигурно смятаха, че е лесбийка, а останалите, които разбираха по-добре, имаха достатъчно здрав разум да не прекрачват границата между личен живот и професионални задължения, която Нормен така ясно бе поставила.
Той се съмняваше, че някой полицай някога е бил близък с инспекторката. Умен ход, ако искаш да се изкачиш в кариерата, а Ребека Нормен беше както умна, така и амбициозна. Това, че не искаше да споделя личните си мисли или тайни с психолога, далеч не я правеше уникална сред полицаите, по-скоро обратното.
Но въпреки това в нея имаше нещо, което го притесняваше. Имаше слабо усещане, което не можеше точно да определи. Сякаш имаше нещо, което тя крие зад строгата, изчистена повърхност и което в никакъв случай не искаше да покаже.
Не беше открил нищо, когато я вербуваха, така че или сега се долавяше по-ясно, или той чисто и просто бе по-наблюдателен, отколкото преди една година. Но му се струваше, че долавя малък дисонанс в иначе така увереното и професионално впечатление, което тя създаваше.
Не можеше да се отърси от чувството, че всичко е просто фасада, някаква игра, при която опаковката не съвпада напълно със съдържанието. Но от друга страна, можеше да греши. Психологията съвсем не беше точна наука.
Наля си чаша кафе и седна пред компютъра. Фактите бяха, че Ребека Нормен бе показала повече от ясно, че е способна да се справи с всички фази на една критична ситуация, така че всъщност какво друго имаше да се каже?
Точно сега беше галеничката на шефовете и щеше да е необходимо нещо повече от слабите му подозрения, за да променят те отношението си. Ако не можеше да подкрепи усещането си с факти, то засега цялата работа трябваше да остане на заден план. Все пак си играеше с кариерата на един човек, а той трябваше най-добре да знае, че в полицията вътрешните усещания бяха далеч назад в списъка с приоритети.
„Всички имаха своите тайни, защо Ребека Нормен да е различна?“ помисли си той, преди да започне доклада си.
Да, да, схващаше, условия, правила, бла-бла и, много по-важно, още информация.
Точно каквото му трябваше!
Когато се прибра в малкия си двустаен на „Мария Трап“, той отвори широко всички прозорци в безрезултатен опит да раздвижи застоялия въздух вътре. Горчивото кафе от компютърния магазин още бълбукаше в стомаха му и той осъзна, че всъщност не е хапвал нищо
След това, с цигарата в уста и без големи надежди, той щурмува хладилника. С изключение на две кенчета бира, резултатът беше плачевен, но за негова изненада заледената камера всъщност успя да предостави една замръзнала пирожка.
След като бе бомбардирал деликатеса с микровълни, сега седеше до кухненската маса и си играеше с телефона, като същевременно се опитваше да не си изгори езика с разтопеното сирене.
Беше лесно да се ориентира. Въпреки сравнително големия сензорен екран, на него имаше само пет икони. Телефон, календар, електронна поща, интернет и тази, която търсеше, Играта.
Натисна ДА и веднага се появи нов текст.
Той се подсмихна на бомбастичния тон на представянето и скролна с пръст към продължението.
HP сви вежди. Ако това беше шега, то тогава беше доста детайлно замислена.
Значи е бил избран за някакъв вид как-се-казваше… лайв игра? Това не беше ли от онези неща, с които се занимават разни бълнуващи готландци [30] със саморъчно направени ризници? Тийнейджърчета с вампирски зъби от куку-магазина, които си играят на Дракула в Блакан [31] ? Как, по дяволите, се беше забъркал в нещо такова?
На страницата имаше два линка. Той отвори първия, озаглавен „Правила на играта“:
30
HP вероятно мисли за ежегодния средновековен панаир, който се провежда на о-в Готланд в Швеция. Такива панаири обикновено са съпътствани от ЛАРП (Live Action Role Playing) игри, известни на български като ролеви игри на живо. — Б.пр.
31
Блакан е прозвище на стокхолмското предградие „Блакеберг“. Тук вероятно се намеква за нашумелия шведски роман с вампири „Покани ме да вляза“ на Йон Айвиде Линдквист, чието действие се развива в „Блакеберг“. — Б.пр.