Хайдамаци
Шрифт:
в тия дни неверни
не за мене, не за татко —
Господи, прости ми, —
а за него, за милия —
щастие да има!
Накажи ме, Боже. Всичко
покорно ще срещна...
Мислех си да се убия
тогава аз, грешна.
И щях... ако образът му
не ми вдъхна сили...
Тежко бе ми. Аз си мислех:
«Ох, Боже мой мили!
Той сирак е — кой без мене
ще го приласкае?
Кой за радости и мъки
кротко ще узнае?
Кой
път ще му покаже?
На сирака добра дума
тука кой ще каже?»
Тъй аз, бабичко, си мислех.
Тръпнеше сърцето:
«Аз сираче съм, без майка,
без баща останах,
и едничък той обича
клетата Оксана;
щом узнае, че съм мъртва,
сам ще се убие...»
Тъй си мислех и го молих:
«Ела при Оксана!
Чаках, чаках. Но го няма,
самичка останах...»
Зарида... Калугерката
тъжно се надвеси
над Оксана.
«Мила бабо,
кажи ми къде съм?»
«В Лебедин си, птичко моя.
Лежи, имаш треска.»
«В Лебедин ли? А откога?»
«Трети ден е днеска.»
«Трети ден ли?... Чакай, чакай...
Люшка се тръстика...
Всичко гори... Майдановка...
Галайда му викат...»
«Да, Галайда е, Ярема,
той в оная вечер
те доведе...»
«Де е, де е? Сега зная вече!...»
«Каза ми, че след неделя
за теб ще дойде.»
«След неделя! Мили Боже!
Свърши, свърши мойта
черна мъка и неволя.
Всичко ще премине —
че Галайда е Ярема!...
В цяла Украина
го познават... О, видях аз
как села горяха,
как трепереха от ужас
проклетите ляхи,
щом дочуваха: Галайда...
Знаят, псета мръсни,
кой е той и откъде е,
и кого си търси!
Мене търсил, мен намерил,
орел сивокрили!
Прилети, мой скъп соколе,
мой гълъбе мили!
Ох, как весело край мене
всичко, всичко става!
След неделя, мила бабо...
Ах, три дни остават.
Колко много...
«Греби, мамо, жар, жар,
за мен, зная, ти е жал, жал...»
Ах, как весело е всичко!
А ти се не радваш,
защо, бабо?»
«Радвам ти се,
мое чедо младо.»
«А защо не пееш с мене?»
«Изпях се аз рано...»
Тук камбаната удари.
Старицата стана
и отиде да се моли
в храма без Оксана.
В Лебедин в неделя рано
във черквата пяха:
«Исайя, ликуй!» В това утро
Ярема венчаха,
а вечерта той замина
пак със атамана
в път далечен... И остави
своята Оксана...
С
в Уманшчина прави —
дворци пали, ляхи бие...
Булката остави...
А тя гледа: милият й
не се ли завръща —
да я отведе оттука
във богата къща.
Не тъгувай, надявай се
на казака свиден.
А за мен е вече време
във Уман да ида.
Гонта в Уман
Хайдамаците се хвалят,
към Уман препущат:
«От копринен плат, момчета,
ще правим навуща.»
Минават дните летни, братя,
а Украйна все гори.
Дечица плачат по селата:
бащите няма ги... Покри
зелените листа позлата,
в мъглите слънцето се скри.
Кръстосват зверове селата
и ръфат мъртвите... Не ги зариха
и вълците със тях храниха,
додето не покри телата снегът...
Но не спряха студовете
грозната разплата:
мръзнат ляхите, на огъня
казаците-братя
греят се... Настана пролет,
цъфнаха цветята,
със тревица подранила
се покри земята.
Чучулигата в полето,
славеят в гората
пролетта приветстват с песни
славят красотата.
Рай и толкоз! А за кого?
За хората. Де са?
Те не искат да погледнат.
Все не им харесва:
да се освети с пожари,
с кръв да се обагри!
Слънце — малко, цветя — малко
Чуйте, хора драги —
ада ви е малко... Кога
ще ви стигне вече
туй имане, що имате?
Човече, човече!...
Пролетта кръвта не спря, тя
не дойде с покоя.
Тежко... А като помислиш
тъй било и в Троя,
и ще бъде...
Хайдамаците колят и пируват.
Дето минат те — земята
в черни кърви плува.
Железняк си син намери —
един в Украина.
Не е р?ден, но цял в него:
дето двама минат —
Максим коли, а Ярема
не коли — пирува:
с нож в ръката, на пожара
денува, нощува.
Не помилва, не прощава —
отплаща богато
на ляхите за ктитора
и за дъщерята,
за Оксана... И изтръпва,
спомнил си Оксана...».
Максим вика: «Удри, сине,
доде не настанат
дни щастливи.»
И пируваха — ляхите те биха,
дор от Киев, та до Уман
не ги изтребиха...
Като облак хайдамаците