Хайдамаци
Шрифт:
На Ярема му е тежко,
тежко, но не плаче.
Не, не плаче — змия люта
изпива сълзите
и души го, и го мъчи,
и къса гърдите.
«Ой, сълзи, сълзици дребни!
Защо не течете?
Мъката ми от сърцето
вие отвлечете...
Днепър няма да ми стигне,
мъка да излея...
Ой, Оксано, мъко моя!
Как ще се живее?
Де си ти сега, Оксано,
моя сиротино?
Може би далеч оттука
в тоя час тя гине
и
моята Оксана,
може би у пановете
плаче, окована,
и за мене си припомня,
спомня си Олшана
и ме вика: «Сърце мое,
прегърни Оксана!
Прегърни ме, мой соколе,
притисни ме здраво,
нека ляхите проклети
да се подиграват...
Вие вятър и извива
тополата клета.
И момичето се свива —
накъде късмета
духне го... Ще потъгува,
ще забрави... Може
да склони, да стане пани...
А ляхът... «Ох, Боже!
Като искаш, накажи ме,
в пъкъла хвърли ме,
нека гръм връз мен да падне,
ала съжали ме —
тая мъка ми не пращай —
ще тресне сърцето...
Ох, Оксано! Съдбо моя,
сърце мое клето!
Де се дяна, де изчезна?...»
Рукнаха сълзите,
потекоха дребни-дребни,
сякаш заваляха...
Железняк ръка издигна
и всички се спряха:-
«Умориха се конете,
Хайде към гората,
че се съмва...» И се скриха
бърже в тъмнината.
Гупаливщина
Слънцето изгря. Украйна
все още гореше.
Тук-там криеха се ляхи.
А в селата беше
просто страшно: по бесила
магнати висяха,
простите пък на камари
натрупани бяха.
А от врани долетели
чер е небосклона —
спускат се, кълват очите...»
Никой ги не гони —
кучетата и децата
са сами в селата,
че жените, взели вили,
хванаха гората.
Ей такава страшна беше
цяла Украина.
Същи пъкъл... А за какво,
защо хора гинат?
От един баща деца са —
в мир да си живеят.
Не, не могат. Трябва кърви
братски да се леят,
че завиждат, че у брата
къщата е пълна,
че богат е, че си има
и жито, и вълна.
«Смърт на брата!» — и се вдигат,
брат убива брата.
Свърши всичко... Не, не свърши —
остават децата.
В сълзи раснат и порастват —
върти се чекръка —
и се вдигат... И кръв за кръв,
и мъка за мъка!
Кой
кърви са ръцете
ни славянски? Езуитите,
ксендзите проклети!
Шетат волни хайдамаци
по гори, полета,
язди с тях и наш Галайда,
с мъка на сърцето.
Преминаха Вороновка,
Вербовка; в Олшана
пристигнаха... «Да питам ли
тука за Оксана?
Няма никого да питам,
да не се издавам.»
А в туй време и Олшана
вече преминават.
Той едно момче попита!
«Ктитора убили,
казват...» — «Ами! Татко рече»
че го изгорили
и отмъкнали Оксана
проклетите ляхи.
Ктитора на гробищата
вчера го опяха.»
Пусна повода Ярема,
свят му се замая.
«Защо вчера не загинах,
преди да узная?
А днес, ако падна в боя,
от гроба ще стана,
враговете да убивам»
Къде си, Оксана?»
Млъкна той и затъгува,
къса се душата.
Тежко е на сиромаха
да свикне с бедата.
Стигна своите. И ето —
Боровицки хутор.
Тлее кръчмата, а Лейба
изчезнал нечуто.
И Ярема се усмихна
мрачно, с мъка жива,
Пред евреина до вчера
тука гръб превива...
И му стана жал, че вече
свърши се бедата.
Хайдамаците от пътя
свърнаха в гората.
Настигнаха малко момче,
в кръпки цяло, босо,
със торба на рамо.
«Ей, ти,
я почакай, просяк!»
«Аз не съм ти просяк, пане,
аз съм хайдамака.»
Железняк се смее звънко:
«Вижте го хлапака!
Откъде си?»
« Кириловец.»
«Знаеш ли Будица?
С езеро на края?»
«Зная, пане, аз селото,
езерото зная —
ей оттука преминете —
и до него право.»
«Ами срещал ли си ляхи?»
«Няма ги тъдява.
А до вчера беше пълно.
Венци не светихме —
не дадоха вражи ляхи.
Затова ги бихме!
И ний с тате, с ножовете...
А мама е болна,
иначе тя...»
«Добре, момко.
За словата волни —
на, вземи... Па не губи я!»
Жълтицата светла
взе момчето: «Благодаря.»
«След мене, момчета!
Само тихо! Ей, Галайда,
я ела тук, мили.
Във горичката край хълма
ляхите са скрили
своето имане. Кажи
на момците — всички,
щом пристигнем, да обкръжат
малката горичка...»
Обкръжиха те гората.
Гледат — никой няма.
«О! Момчета, погледнете —