Хайдамаци
Шрифт:
Уман обкръжиха
в полунощ, а призори
втурнаха се лихо
и ревнаха: «Бийте, братя,
ляхите отново!»
Полетяха по пазара
в ужас narodowi;
побягнаха сакатите
и децата клети.
Стон и вопли. На пазара —
сякаш сред морето
кърваво — стоеше Гонта
с Железняк — грамаден —
и викаха: «Добре, деца!
Така им се пада!»
Но ей — хайдамаци водят
заедно с прелата
две дечица...
Ето ти децата.
Колиш нас — и тях убий ги:
те са католици.
Какво чакаш? Заколи ги,
доде са дечица,
че пораснат ли — самички
врата ще ти свият...
«Убийте песа! Кутретата
аз сам ще убия.
Сбирай хората. Кажете,
католици ли сте?»
«Католици, тато... мама...
«Господи пречисти!
Трайте, трайте! И сам зная...
Народът събра се.
«Мойте деца... католици...»
Гонта викна властно:
«За да няма разни думи...
и раздори разни...
Клетва дадох аз да бия
всички католици.
Деца мои, деца мои!
Защо сте дечица?
Защо ляхи не трепете?...»
«Ще ги трепем!» «Клети!
Няма, няма!... Вашта майка...
Нека е проклета
тая мръсна католичка,
що ви е родила,
що не ви е удавила,
не ви е убила —
поне щяхте да умрете
тогаз православни...
А сега... Дечица мои...
Какво да ви правя?
Целунете ме, дечица —
не аз ви убивам,
а клетвата.» — Вдигна ножа
и — кръвта изстива —
паднаха във кръв децата...
«Тато! — прошептяха. —
Тато... ние не сме ляхи!
Ний...» — и замълчаха.
«Да ги погребем?» «Не бива!
Те са католици.
Синове, дечица мои!
Защо сте дечица?
Защо ляхи не сте били,
що не сте убили
таз проклета католичка,
що ви е родила?...
Хайде, брате!»
И тръгнаха с
Максим по пазара,
и викаха: «Бийте, деца,
враговете стари.»
И биеха: огън буен
цял Уман обхвана.
Ни в палати, нито в черкви
жив човек остана.
Толкоз кръв не е попила
никъде земята!
Базилиан школа, дето
учеха децата,
Гонта сам руши и вика:
«Ти пои с отрова
моите деца невръстни!
В мръсната утроба
на добро не ги научи!
Бутайте стените!»
Хайдамаците стените
бутаха сърдити,
разбиваха о скалите
ксендзовете стари,
учениците зариха
живи във бунара.
До късно тук ляхи те бесиха, клаха.
Човек не остана. А Гонта крещи:
«Ей, човекоядци! Излезте!
децата ми мръсните папски души...
Деца мои мили, къде сте се скрили?
Тежко ми! ... О, кърви от ляхските жили
аз искам да пия, да текне кръвта —
да видя как ляхските кърви чернеят.
Защо не повее ветрец от степта
и ляхи презрени към мен не навее?
Не мога да плача! Праведни звездици,
зад облак се скрийте... Нещастен баща...
погубих — о Боже — аз свойте дечица...
Къде да се скрия?...» Тъй Гонта крещя,
по Уман търчейки... А както бе вчера —
казаците маси поставят в кръвта
и пир сред пазара оглася нощта...
Възмездие сетно и сетна вечеря!
«Гуляйте, дечица! На всички страни —
колете и пийте, доде душа иска! —
Максим се провиква. — Я, старче, друсни
такава една, че море да заплиска
и мойте момчета да тропнат на воля.»
И почна старикът:
«Ех, баща ми е кръчмар,
обущар;
мама е предачка,
тъкачка;
мойте братя — кой кат нас! —
в тъмен час
от зелената дъбрава
докараха крава
и мъниста...
Кой е като мене,
като Христя!
На роклята — лист до лист,
а ботушките — подковани.
Стана сутрин рано,
кича се с мъниста,
па кравата напоя,
издоя,
па с момците постоя,
постоя,»
«Е-ха, ей, момчета,
вий вратата заключете,
а ти, старо, не тъжи,
а до мен се приближи!»
Всички пеят и пируват.
А Гонта къде е?
Що с казаците не пие,
не пие, не пее?
До това ли му е нему!
Той децата жали
и тъгува...
А кой е тоз
в черно наметало,
дето ходи по пазара,
сякаш търси нещо?
Ето — спира... Ето — рови...
После се навежда
и два малки трупа детски
вдига... по пазара
през убитите прекрачва,
скрива се в пожара
зад черквата... Кой е този?
Гонта, мили Боже —
носи своите дечица,
в гроб да ги положи,
та телцата малки, нежни
да не ръфат псета...
Той по улиците тъмни
се промъква клети —
никой, никой да не види
де ще ги зарови,
как децата ще оплаче
със сълзи сурови.
Той в полето ги изнесе,
от пътя далече,
с ножа гроб им той копае.
Грей Уман таз вечер
и на Гонта ярко свети,
на децата свети.
А те сякаш спят във дрехи...
Защо тръпнеш, клети?