Хайдамаци

Шевченко Тарас

По степта безкрайна

няма правда, не поникна —

кривдата уби я.

Пръснаха се хайдамаците —

кой по кръчми пие,

кой пък граби из горите

и тъй преживява.

И до днеска им остана

тая мрачна слава...

А в туй време Сеч загина —

кой към Кубан

хвана,

кой пък мина отвъд Дунав.

Едно тук остана:

наште прагове Днепровски,

те реват и пръскат:

«Нашите деца убиха

и нас ще разкъсват.»

Но реват и ще реват те —

прости им човека.

А Украйна, майчицата —

тя заспа навеки.

Оттогава във Украйна

жито зеленее;

нито стон, нито топове,

само вятър вее,

вий върбите край реката,

бурена в полята.

Млъкна всичко. Нека мълчи —

туй му е съдбата.

Само привечер край Днепър,

в своя бяг унесен,

крачат стари хайдамаци

и си пеят песен:

«Нашият Галайда има дом богат и личен.

Пей, море! Добре, море!

На добро ще е, Галайда.»

Предисловие

След словото — предисловие; би могло и без него, но как да ви кажа: всичко напечатано, което съм виждал — само съм виждал, а съм чел съвсем малко, — всичко си има предисловие, а аз да нямам. Ако не печатах своите «Хайдамаци», и предисловие нямаше да бъде нужно. А щом ги пускам между хората, трябва и да им дам нещо, за да не се присмиват на дрипльовците, за да не кажат: «Виж го ти! Да не би дедите и бащите ни да са били

по- глупави, та дори буквар без предисловие не пускаха на бял свят.» Така че не ми се сърдете, предисловие е нужно. Но как да го наредя, та, как да ви кажа, и кривда да няма, и правда да не се вижда, а така, както се съставят всички предисловия. Убийте ме, не умея; би трябвало да миля, но ми е съвестно, а да хуля, не ми се ще. Начнем же уже начало книги сице: весело е да погледаме слепия кобзар, който си седи с момъка край стобора, и весело е да го послушаме, когато запее песен за това, което отдавна е минало, как са се борили ляхите с казаците; весело ти е... а все пак ще кажеш: «Слава Богу, че е минало» — а още повече, като си спомниш, че ние сме от една майка деца, че всички сме славяни. Сърцето ме боли, а трябва да разказвам: нека видят синовете и внуците, че бащите са бъркали, нека отново се побратимяват със своите врагове. Нека с жито, с пшеница, като със злато, покрита да бъде и неразделена от граници да остане навеки от море до море — славянската земя. За това, което е станало в Украйна през 1768 година, разказвам така, както съм чул от стари хора; напечатано и разкритикувано нищо не съм чел, пък и май че няма нищо. Галайда наполовина е измислен, а смъртта на олшанския ктитор е правдива, защото още има хора, които са го познавали. Гонта и Железняк, атаманите на това кърваво дело, може би са показани от мен не такива, каквито са били — не мога да гарантирам. Дядо ми, Господ здраве да му дава, когато започне да разказва нещо такова, което сам не е виждал, а е чувал за него, отначало казва: «Ако старите хора лъжат, и аз лъжа.»