Хайдамаци

Шевченко Тарас

да видехте някак Чигирин сега —

с тежки мъжки сълзи всеки би заплакал:

Чигирин прославен, гордост за казака,

днес лежи в руини, тъпкан от врага...

А площадът, де — като море червено —

войските шумяха и на коня вран —

горд, красив и силен — яхаше засмено

с булава блестеше нашият хетман...

Махне той със булавата —

кипне в миг морето,

буйно плисне и залее

хълмове, полета...

Ала стига... Всичко мина,

защо да разправям?

По-добре

е, братя мили,

ний да го забравим.

Спомним ли си — ще заплачем,

ще ни стане страшно...

Но да видим Чигирин ний —

някога казашки.

Месецът изплува бавно,

бавно из мъглата,

червенее, но не свети —

сякаш знай луната,

че на хората ненужна

в тия дни тя става,

че пожарите Украйна

днес ще осветяват.

Едва мръкна, а в Чигирин е

като в домовина,

мрачно, тъжно (така беше

в цяла Украина

в тая нощ, кога ножове

остри осветиха).

Душа жива не се вижда,

вред е пусто, тихо.

Само бухалите бухат,

прилепи прелитат...

Ами хората къде са?

Край Тясмин днес скрито

са се сбрали във гората,

сбрали са се разни —

млади, стари... И очакват

великия празник.

Във гората тъмна, скрити в гъсталака,

коне оседлани тревица пасат,

коне оседлани във гората чакат...

Кого с галоп буен те ще понесат?

Ето кого, вижте: лежат на тревата

хайдамаци смели, лежат и мълчат.

Стонът на Украйна сбра ги във гората.

Като орли страшни те ще налетят

върху враговете,

за жертвите свети

с мъките на ада ще се разплатят.

Посред дъбравата стоят талиги,

пълни със тарани:

подарък от добрата пани.

Умеела — навред мълвят —

да прави дарове уместни

таз пани... Царство й небесно!...

Покрай талигите — навред

е пълно с хора, нямат чет.

От Чигирин дошли, от Смела,

събрани за велико дело

казаци, старшини... Напет

народ са старшините верни —

като един, със дрехи черни.

Разхождат се и до един

поглеждат все към Чигирин.

Първи старшина. Старикът Головати нещо много хитрува.

Втори старшина. Умна глава, седи си в къщи, като че ли не знае нищо, а като се поогледаш — навсякъде все Головати. «Ако сам не мога — дума, — на сина ще заръчам.»

Трети старшина. Ама и сина му си го бива! Говорихме си вчера с Железняк — такива работи ми каза за него, че... Кошевой, вика, ще стане, не по-малко... А пък може и хетман, когато...

Втори старшина. Ами какъв ще бъде Гонта? А Железняк? На Гонта самата... самата му е писала: «Когато, казва...»

Първи старшина Тихо, тихо! Камбаните май че...

Втори старшина Не, не — народът шуми.

Първи

старшина. Ще се нашуми той, като го чуят ляхите. Ех, глави стари и разумни! Умуват, умуват, па от ралото направят шило. Когато торбата е достатъчна, защо ти е чувал? Щом си купил хрян — яж го. Плачете, очи, изтечете — видели сте какво сте купували. Няма да умрат парите я! А те мислят, умуват, ни викат високо, нито мълчат. Ще усетят ляхите — и гони вятъра. Какъв е тоя съвет? Защо не бият камбаните? Как да накараш хората да мълчат? Не са десетина души, а, слава богу, цяла Смелянщина се е събрала, ако не цяла Украйна.

Ето! Чувате ли? Пеят.

Трети старшина. Вярно, някой пее. Ще ида да ги умиря.

Първи старшина. Чакай. Нека пее, само тихичко да я кара.

Втори старшина А, това е май Влаха! Не издържа все пак старикът...

Трети старшина. А как само пее! Когато и да го слушаш — все разно пее. Я да се присламчим, братлета, да го послушаме. А там, току-виж, камбаните забият.

Първи и втори старшина. Защо не? Да идем.

Трети старшина. Хайде тогава.

Старшините се примъкват и се притайват зад дъба, а под дъба седи сляп кобзар, край него са се насъбрали запорожци и хайдамаци. Кобзарят пее проточено и тихичко:

«Ех вий, власи, власи!

Що остана от вази?

И вий, молдовани —

кой от вази пан е?

Ваште господари

роби са на татари,

на султани сурови

и са във окови!

Но вий не тъжете,

а се помолете,

със нас се сдружете,

братя ни станете.

Спомнете Богдана,

Богдана-хетмана!

Всеки пан ще стане,

кога ножа хване!

Па със нас във боя,

със Максим-героя

тръгвайте — да парнем

ляхите коварни,

тъй да ги ударим,

че от радост да попадат

дяволите в ада и

небето да ни свети...

Ей така, момчета!»

Запорожец. Хубаво ще погуляем! Истината казва старият, ако не лъже. Какъв кобзар щеше да бъде, ако не беше влах!

Кобзарят. Че аз не съм влах. Бях едно време във Влашко, дадоха ми хората прякор, а за какво — не знам.

Запорожец. Това са празни работи. Изкарай още една! Друсни му една за тато Максим!

Хайдамак. Па по-тихичко, да не чуят старшините.

Запорожец. Много ни е грижа за старшините ви. Като чуят, ще послушат, ако имат с какво да слушат. Един старши имаме ние — тато Максим. А той, ако чуе — жълтица ще му хвърли. Пей, старче божи, не го слушай.

Хайдамак. Абе така е, човече. Сам знам, ама пъдарите са по-страшни от кмета или с други думи — докато слънцето изгрее, росата ще изяде очите...

Запорожец. Вятър работа! Пей, старче божи, коя щеш, а то, току- виж, няма да дочакаме камбаните, ще заспим.

Всички. Истина, ще заспим. Изкарай някоя.