Фаворит
Шрифт:
Когато стигнах до поредния изкоп, отново проверих с помощта на часовника и слънцето посоката, за да се уверя, че се движа по направление изток-запад, и подкарах с добро темпо. Почвата под нас беше идеална, суха, поръсена с листа и борови иглички, и Адмирал, въпреки че беше участвал в петкилометрова гонка и беше изминал още десетина по неравен и непознат терен, въобще не показваше признак на изтощение.
Направихме още два завоя и слънцето започна да потъва в облаци, като помрачи блестящия пролетен следобед; мен не ме тревожеше обаче леко посърващата красота, а фактът, че нямаше да мога да използвам повече
Точно пред мен вдясно се появи обрасъл с трева хълм с малък заоблен връх. Околните борове го обграждаха като скала в морето Отново бях излязъл от района на големите дървета и яздех в сектори с млади насаждения, малко по-високи от главата ми, и можех да видя хълма съвсем ясно. Един мъж, тъмно очертан силует, стоеше на върха и размахваше ръце.
Не го свързах със себе си, защото си въобразявах, че съм се измъкнал от преследвачите си, и заради това всичко, което се случи впоследствие, беше пълна изненада и наистина неочаквана беда.
От една канавка вдясно, която не бях стигнал още и не можех да видя какво имаше там, се подаде блестяща черна форма, пресече пътя ми и спря, като блокира цялата ширина на горския път. Това беше въпросната „Уолсли“.
Младите борчета от двете ми страни бяха твърде тъпички и ниски, за да се промуша през тях. Огледах се през рамо. Едно грозновато черно такси „Марконикарс“ беше запушило просеката зад мен.
Бях толкова близо до първата кола, че можех да забележа лицето на един от мъжете, който, захилен злобно, ме гледаше от стъклото на задната врата.
Реших, че дори да счупя врата си или този на Адмирал в опита си да се измъкна, пак беше по-добре, отколкото да се озова послушно в черната кола.
Имаше съвсем кратък промеждутък между появата на черната „Уолсли“ и удара на петите ми, които пришпориха силно Адмирал.
Нямах основания да предположа, че ще го направи. Един кон се осмелява донякъде и това е всичко. Зад себе си вече бе имал достатъчно тежък ден. Можеше да бъде и най-добрият състезателен кон в Англия, но… Мислите пробягаха през съзнанието ми за секунда и отлетяха. Концентрирах се напълно, като подкарвах Адмирал към скок.
За малко да сбърка. Направи един къс и един дълъг разкрач, събра мощта на бедрените си мускули и се изхвърли във въздуха. Необезпокояван дори от отварящите се врати и заплашителните викове на мъжете, които се измъкваха от колата, той се прехвърли над блестящия черен покрив. Дори не докосна боята.
Почти паднах, когато той се приземи. Конят приклекна и аз се плъзнах от покривалото към рамото му, като се държах като удавник за кожения колан с една ръка и за буйната му грива — с другата. Юздите виснаха надолу, като опасно се вееха край препускащите му нозе, и се уплаших да не се омотае в тях и да се спъне. Все още единият ми крак беше на задницата му и сантиметър по сантиметър се върнах обратно на гърба му. Едно пробождане в рамото ми напомни, че зарасналата ключица не можеше да издържа повече такива упражнения, но въпреки това се наведох напред покрай врата му и го прегърнах с всичка сила. Добрах се до юздите, вдигнах ги и накрая успях да накарам Адмирал да укроти бесния си бяг.
Когато можах да си поема дъх, аз се огледах, за да разбера дали черната кола ме преследва, но
Осъзнах, че съм подценявал хората от „Марконикарс“ и само благодарение на чудесната смелост на Адмирал все още бях свободен. Те имаха предимството, че познаваха местността и че използваха малкия хълм за наблюдателница. Подозирах, че от върха му се вижда доста голям район и ме бяха забелязали незабавно, след като навлязох сред младите борчета.
Бях принуден да приема, че са познали в каква посока ще тръгна, и обикаляха пред мен. Значи знаеха, че искам да отида до конюшните на Пит. Ако се натъкнех на тях отново, това можеше пак да ме свари неподготвен и да имам още по-малък шанс да се измъкна.
Оставих хълма зад себе си и завих надясно по следващата канавка, като в далечината видях район с по-високи дървета. Конят галопираше неуморно, но това не можеше да продължи вечно: трябваше да стигна до някакво убежище колкото се може по-скоро и да се скрия от погледа на мъжа, който все още стоеше на върха на хълма, а същевременно да избегна опасността да бъда причакан внезапно в някоя от тези канавки. Веднъж да се скрием сред големите дървета, щяхме да си починем, обещах тържествено на Адмирал.
Под високите борове цареше сумрак. Дърветата растяха сравнително на гъсто и за да израснат нагоре, короните им бяха значително по-високо, образувайки нещо като покрив, който в голяма степен преграждаше пътя на дневната светлина. Зарадвах се на мрачината. Когато навлязохме между дърветата, слязох от Адмирал и го накарах да върви бавно. Закрачихме спокойно навътре между боровете. Все едно че вървяхме между гора от телеграфни стълбове. А може би точно това щяха и да станат, мина ми през главата.
В гората имах чувството, че съм си у дома, макар да беше различно от това, с което бях свикнал. Беше много тихо и доста тъмно. Нямаше никакви птици. Нито животни. Конят и аз напредвахме, смълчани между дебелите огромни игли на боровете, разчитащи на инстинкт, за да държим правилната посока.
Не смятах, че положението е много окуражаващо. Накъдето и да потеглех в тази гора, накрая щях да изляза на шосе, а в рамките на няколко квадратни километра хората от „Марконикарс“ знаеха къде съм. Трябваше само да стоят около гората като хрътки, очакващи лисицата да се появи от леговището си, след това да се свържат по радиостанциите и да започнат отново лова.
Видях пред себе си канавка. Беше тясна. Завързах юздите на едно дърво и продължих сам, като застанах неподвижен в края на канавката. Надявах се, че добре имитирах дънер на дърво в костюма си от туид, и се огледах бавно в двете посоки. Тук дневната светлина беше доста по-силна заради разстоянието между дърветата и можех да виждам неколкостотин метра напред. Никого не забелязах.
Върнах се за Адмирал, направих последна проверка и го преведох през канавката. Никой не вдигна тревога. Продължихме напред. Адмирал беше започнал да се поти отдавна и отдавна се беше запенил след паническото ни бягство от черната кола, като беше намокрил голяма част от покривалото. Сега, когато изстиваше, за него не беше хубаво да продължава така, но нямах друго подръка, за да го изсуша, реших, че влажната наметка е по-добре от нищо, и продължих.