Джъстис
Шрифт:
— Единствената причина, поради която жената от Мексико е жива, е защото влязох навреме. Онзи възнамеряваше да подпали мястото, заедно с нея, завързана за леглото, за да унищожи доказателствата за нейното съществуване. Още няколко минути и той щеше да успее.
— Твоят живот е по-важен.
Тя поклати глава.
— Ти и твоите хора рискувате живота си. Защо и аз да не мога да направя същото за Видовете?
— Защото аз командвам екипа и така заповядвам. — Той се подсмихна. — Още един номер като в Мексико и ще ти нашаря задника пред мъжете, все едно си ми дъщеря. След това ще се
— Ти не познаваш баща ми. — Джеси го погледна. — Той ме отгледа и аз го познавам много по-добре от теб. Научи ме да бъда твърда и че някои неща си струват риска. По този въпрос с него сме на едно мнение. Видовете, които спасяваме, заслужават да рискуваме живота си — баща ми го знае, както и аз. И ако на някого трябва да дърпат ушите, това си ти, така че спри да се биеш в гърдите и да ми нареждаш да действам, според твоята представа къде е мястото на жените.
Оберто се обърна и се отдалечи. Тя го проследи как се отправи към щурмовия автомобил, организиран като команден пункт.
— Кучка — изръмжа той.
Джеси погледна часовника си, отказвайки да позволи на Тим да я изкара извън нерви. Той беше дебелоглав, но се грижеше за своя екип, в това число и за нея. Беше 2:30 сутринта и нападението скоро щеше да започне. Помисли си за Джъстис и предположи, че в този толкова късен час сигурно вече спи. Въздъхна тежко. Искаше сега да бъде до него в леглото и да се сгуши до тялото му. Разбира се, желанието й не можеше да се изпълни, тъй като беше на два щата разстояние.
Джими Торес посочи часовника си, вдигна пръст и показа с палец един от черните автомобили. Джеси издърпа косата си назад и стегнато я хвана на опашка в основата на врата. Искаше ясно да се идентифицира като жена и дългата коса й помагаше за това. С изцяло черното си обемисто облекло, със сигурност не изглеждаше женствена, а и бронираната жилетка скриваше гърдите й.
Тя се приближи до своя екип. Петима мъже чакаха вътре в черния джип, паркиран на една пресечка от целта им. Младата жена седна на задната седалка. Едва успя да затвори вратата и погледна към двете момчета, споделящи мястото с нея. Специалната работна група бе съставена от хора, които бяха най-малко един осемдесет и три високи и със солидна мускулеста конструкция. Наемаха само едри, яки мъже, тъй като понякога се налагаше Новите видове да не се открояват забележимо от човеците, с които работеха, защото ставаха лесни мишени, ако се стигнеше го престрелка.
При мисълта за това, Джеси потрепери. Досега бе имала късмет. Най-скорошният случай, при който се наложи да се стреля, беше мисията в Мексико. Бяха се разменили изстрели, но Джеси остана далеч от бойните действия. Мъжете бяха приковани долу, но тя успя да се промъкне, за да влезе през задния вход на къщата и да потърси нещастната жена-подарък.
Тази вечер щяха да действат всички едновременно. Имотът беше голям — с три сгради в него. Жената от Новите видове можеше да е скрита във всяка една от тях. Ако богатият задник все още я има. Ако все още е жива. И ако на идиота, който е платил на Мерикъл, изобщо са
— Какво знаем до момента? — Джеси погледна седналия до нея Джим.
— Получихме информация от анонимен източник, че онзи кретен държи в имота си окована, странно изглеждаща жена. Когато полицията е отишла на мястото, се оказало, че идиотът има стабилна връзка в Мерикъл. И ни се обадиха. Доклад като този веднага прави впечатление. Информаторът предполага също, че богатият задник е на път да премести жената. На мнение сме, че трябва да действаме тази нощ. Надяваме се жертвата да е все още в периметъра. По данни на източника, на сутринта щял да се отърве от жената.
Джеси се почувства обнадеждена.
— Звучи като горещ случай.
— Така казаха и шефовете. — Джими се ухили. — Е, кога най-сетне ще се решиш да се скриеш заедно с мен в някой хотел, така че да се възползвам от тялото ти по най-перверзния начин?
Тя се засмя на разговора, който винаги водеха преди нападение. Беше сигурна, че бившият морски пехотинец не е хлътнал сериозно по нея. Просто се опитваше да я разсмее и да отклони вниманието й, за да не стане прекалено нервна. Дотук се справяше перфектно.
— Когато стана на деветдесет и две. Смяташ ли, че ще ме искаш все още тогава?
— Разбира се. — Той се засмя. — Ще ти позволя да се покатериш в скута ми в инвалидната количка. Ще глътна няколко сини хапчета и ще си поговорим за първото нещо, което ни дойде на ум. — В джипа се разнесе тих смях. Джеси се усмихна и малко се отпусна. Повечето от мъжете в работната група й харесваха. Те я дразнеха, но нито един от тях никога не я беше тормозил.
— Това ми звучи доста трудно. — Тя му намигна.
Още смях изпълни автомобила. Шофьорът и лидер на групата, Трей, изведнъж се прокашля.
— Момчета и момичета, готови за атака. Сложете си слушалките. На път сме да нахълтаме без покана на партито.
Джеси напъха слушалката и я закрепи здраво за ухото си. Шест секунди по-късно по микрофона един глас каза: „Проверка“. Джеси вдигна палец. Останалите мъже сториха същото. Трей кимна.
— Всичко е наред и можем да ви чуваме.
— Добре, хора — каза Тим в ухото на Джеси. — Придържаме се към плана. Като кажа „Давай“, удряме този мавзолей и да видим дали ще успеем да събудим мъртвите.
Джеси си пое дълбоко дъх, после го изпусна. Хвана се за вратата, стъпи здраво с ботушите на пода, за да даде по-голяма стабилност на тялото си, преглътна и наведе леко брадичка надолу. Беше участвала в достатъчно нападения, за да знае какво да очаква.
— Давай! — изрева Тим. — Всички в атака!
Автомобилът се стрелна напред; от внезапната сила Джеси се блъсна назад в седалката, но беше подготвена за това. Не си бе сложила предпазен колан. Никой от тях нямаше, тъй като трябваше мигновено да излязат от превозното средство, когато спрат. Джипът бързо набра скорост. Портата, непосредствено до пътя, беше единственото нещо, което се виждаше, докато не стигнаха до добре осветена зона, където посетителите на имението чакаха да бъдат пропуснати вътре.