Цар Плъх
Шрифт:
— Искаш ли да правим сделка? Да или не?
— Внимавай, бели човек. Аз може кажа на японец за теб. Може кажа село крие бели пленници. Тогава те убива село.
— Така и ти ще свършиш в гроба.
Китаецът изсумтя, после клекна на пода и заплашително премести мачетето, за да му е подръка.
— Мога вземе жена сега.
„О, боже — помисли си Царя, — тоя път май сгреших.“ — Искам да ви предложа нещо, на теб и на твоите хора. Ако войната внезапно свърши или пък на японците им хрумне да си разчистят
— Как разбере японци убиват пленници?
— Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.
— Как разбере ти платиш?
— Ще плати американското правителство. За това има специални награди.
— Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.
Царя изигра коза си.
— Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.
— Не разбира.
— Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.
— Колко хора?
— Трийсет.
— Много.
— Колко можете?
— Десет. Но цена пет хиляди.
— Много е.
Китаецът сви рамене.
— Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?
— Знаем — оголи зъби в крива усмивка китаецът.
— Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?
Китаецът отново сви рамене.
— Ако не, все едно умирате.
— Можете ли да дадете поне сигнал?
— Не сигнал.
„Това е лудост — каза си Царя. — Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“
— Ще хвърляте ли по едно око на лагера?
— Може командир каже да, може не.
— Кой ви е командир?
Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.
— Тогава съгласни ли сте?
— Може би. — Очите му гледаха враждебно. — Свърши?
— Да. — Царя протегна ръка. — И благодаря.
Китаецът изгледа ръката му, усмихна се презрително и се отправи към вратата.
— Помни. Десет само. Други убити! И си излезе.
„Е, струва си да се опита — реши Царя. — Не може да не им трябват пари на тия копелета. А чичо Сам ще даде мангизите. Иначе защо плащаме данъци?“
— Туан, аз не харесва това — мрачно каза Касе, като се върна.
— Трябва да поема тоя риск. Ако започнат да ни избиват
— Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?
— Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.
— Как ти избираш кои?
— Кой както се уреди, стига аз да съм един от тях.
— Командир може да не съгласи само десет.
— Ще се съгласи, ако е от щастливците.
— Мислиш японци убият пленници?
— Може би. Но хайде да не говорим повече за това, а? Тя се усмихна.
— Не говорим. Горещо ти е? Искаш душ, да?
— Да.
В единият ъгъл на къщата, отделен за баня, Царя се изми с вода от бетонния кладенец. Водата беше студена и отначало дъхът му секна за миг, а по кожата му побиха иглички.
— Касе!
Тя се показа иззад завесата с пешкир в ръка и за миг остана загледана в него. Да, хубав мъж бе нейният туан. Силен и хубав, а цветът на кожата му бе приятен за окото. „Щастлива съм аз — мислеше тя, — щастлива съм, че имам такъв мъж. Но колко е голям той, а аз колко съм малка. Стърчи над мен цели две глави.“ И все пак тя знаеше, че му носи наслада. Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена.
— Защо се усмихваш? — попита я той, като забеляза веселите пламъчета в очите й.
— О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?
Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.
— Има ли нещо за пиене?
— Готово е, туан!
— Какво друго е готово?
Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите й бяха ослепително бели, очите — тъмнокафяви, кожата й — гладка и дъхава.
— Кой знае, туан? — отвърна тя и излезе от стаята.
„Ама страшна женичка е тая Касе — помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. — Късметлия съм.“
Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена — сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.
— Откъде си сигурна, че ще ти платя? — бе я попитал той.
— Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари — усмихнала се бе тя.