Цар Плъх

Клавел Джеймс

— Може да е номер — рече Царя. — Ще изчакаме още една-две минути.

Небето просветляваше, сенките се размиваха и всяка секунда бе сякаш час. Край оградата нямаше никой, не се виждаше жива душа.

— Сега или никога, давай!

Хукнаха презглава напред, за секунда се промъкнаха под телта и се проснаха в канавката.

— Ти тръгвай, Раджа. Аз ще изчакам.

— Добре.

Въпреки ръста си Царя бе пъргав и светкавично стигна до бараката. Питър Марлоу се измъкна от канавката, но нещо го накара да седне на края й, вперил поглед

навън през оградата. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна как Грей се появи иззад ъгъла и се закова на място. Разбра, че онзи моментално го забеляза.

— Марлоу!

— О, здрасти, Грей. И теб ли сън не те хваща? — попита той и се протегна.

— Откога си тук?

— От две-три минути. Уморих се от това обикаляне и поседнах за малко.

— Къде е приятелчето ти?

— Кой по-точно?

— Американецът — презрително обясни Грей.

— Не знам. Сигурно спи.

Грей се загледа в китайските дрехи, фланелката бе скъсана на раменете и мокра от пот. По корема и коленете имаше петна от кал и полепнала шума. Лицето му също бе изцапано с кал.

— Защо си толкова мръсен? И защо си толкова изпотен? Какво си правил?

— Мръсен съм, защото… няма нищо срамно да се поизмърси човек от почтен труд — каза Питър Марлоу, изправи се и поизтупа коленете и дъното на панталоните си. — Като се изкаляш малко и после се измиеш, чувстваш се два пъти по-чист. А се потя по същата причина, по която и ти. Нали ти е ясно — тропици, жега и тъй нататък.

— Какво имаш в джобовете си?

— Това, дето вечно подозираш хората с пилешкия си мозък, не значи, че всеки мъкне контрабанда. Още не са забранили да се разхождаш из лагера, ако не можеш да спиш.

— Така е — отвърна Грей, — но са забранили да се разхождаш извън лагера. Питър Марлоу го изгледа безгрижно, без въобще да се чувства безгрижно, и се опита да разбере какво, по дяволите, иска да каже Грей. Дали знае истината?

— Трябва да си луд, че да направиш такова нещо.

— Така е.

Грей го изгледа продължително изпод вежди, после се обърна и се отдалечи.

Питър Марлоу го проследи с очи, сетне пое в обратната посока, без да погледне към американската барака. Днес Мак трябваше да излезе от лечебницата. Усмихна се, като се сети какъв подарък му носи.

Озовал се в безопасност под завивките, Царя видя, че Питър Марлоу си тръгна. После съсредоточи поглед върху Грей, врага — настръхнал и зловещ под светлината на настъпващия ден, слаб като скелет, с протрити панталони и груби налъми, без риза, с офицерската лента на ръката и с износена танкистка фуражка. Един слънчев лъч падна върху вензела над козирката и за миг го превърна от проста дрънкулка в къс разтопено злато.

„Какво точно знаеш, Грей, кучи сине?“ — питаше се Царя.

Книга трета

Петнадесета глава

Слънцето току-що бе изгряло. Питър Марлоу лежеше в полудрямка на кревата си.

„Сън

ли бе всичко това?“ — сепна се изведнъж той. После пръстите му внимателно докоснаха парцалчето, в което бе увит кондензаторът, и разбра, че не сънува. На горното легло Юърт се размърда и с пъшкане се събуди.

— Ужасна нощ — рече той и провеси крака от кревата.

Питър Марлоу си спомни, че днес тяхната група трябва да ходи на дупките. Излезе от бараката, отиде при Ларкин и го смушка.

— А, Питър, ти ли си? — каза той, като все още се бореше със съня. — Какво има?

Питър Марлоу гореше от нетърпение да му съобщи за кондензатора, но реши да изчака и Мак, затова само напомни:

— Днес е наш ред за дупките, старче.

— О, по дяволите, пак ли?

Ларкин изтегна схванатия си гръб, върза саронга и нахлузи налъмите. Двамата взеха мрежата, двадесет и пет литровото варелче и поеха през лагера, който тъкмо започваше да се събужда. Отидоха при тоалетните, без да обръщат внимание на посетителите там, а и те също не се обезпокоиха. Ларкин вдигна похлупака на една дупка и Питър Марлоу бързо обра стените с мрежата. Като я измъкна навън, в нея гъмжеше от хлебарки. Изтърси я в кофата и загреба отново. Пак добър улов. Ларкин сложи обратно капака и двамата се преместиха на съседната дупка.

— Дръж здраво! — предупреди го Питър Марлоу. — Виж какво направи! Изпуснах поне стотина.

— Не се безпокой, има ги в изобилие — с отвращение каза Ларкин и хвана по-здраво варела.

Смрадта беше отвратително, но реколтата — богата. Не след дълго съдът се напълни. Най-дребната хлебарка бе поне четири сантиметра дълга. Ларкин захлупи варела и двамата се запътиха към болницата.

— Не е това представата ми за силна храна, но какво да се прави — рече Питър Марлоу.

— Наистина ли си ги ял на Ява, Питър?

— Естествено. Ти също. Само че тук, в Чанги.

— Какво? — едва не изпусна варела Ларкин.

— Нима смяташ, че ще разкрия на докторите такъв деликатес и източник на белтъчини, а за нас няма да помисля?

— Но нали се споразумяхме! — викна Ларкин. — Нали се уговорихме, ние тримата, че никой няма да готви гнусотии, без да пита другите.

— Аз казах на Мак и той се съгласи.

— Но аз не съм, по дяволите!

— Хайде, хайде, полковник! Не стига, че ги събирахме и ги готвехме тайно, а после те слушахме да хвалиш манджите, ами сега се оплакваш. Да не мислиш, че ние не сме гнусливи.

— Може, но следващият път искам да знам. И това е заповед, по дяволите!

— Слушам, сър! — захили се Питър Марлоу.

Отнесоха варела в кухнята на лечебницата — специалната малка кухничка, където готвеха за безнадеждно болните. Като се върнаха в бараката, Мак вече бе там. Кожата му имаше сиво жълт цвят, очите му бяха червени, ръцете му трепереха, но треската бе преминала. Той дори намери сили да им се усмихне.

— Радвам се, че се върна, друже — рече Ларкин и седна.

— И аз.