Цар Плъх
Шрифт:
— Как мислиш, дали е успял да си прибере вътрешностите? — попита Рейлинс.
— О, да. Разбира се.
Питър Марлоу се отдалечи с канче в ръка, а Рейлинс се обърна към следващия:
— А, отец Гроувър! Ама че горещина е днес! Вие познавахте Чарлс, нали?
— Да — отвърна отецът, без да откъсва поглед от ориза. — Сигурен съм, че е успял, Рейлинс.
— Виж, това е добре. Радвам се да го чуя. Много е неприятно да ти излязат вътрешностите, просто ей така, изведнъж.
Умът му се зарея и го отнесе в прохладната, тъй прохладна банка. Довечера, като си тръгне, жена му ще го посрещне в спретнатата им малка къща до хиподрума. „Чакай да видя
— А, здрасти — рече той радостно, когато забеляза Юърт. — Заповядай днес на вечеря у нас, момчето ми. Доведи и половинката, ако искаш.
Юърт промърмори нещо през зъби, взе си ориза и яхнията и бързо се дръпна настрани.
— Спокойно, Юърт — приближи до него Питър Марлоу.
— Я да те видя тук на мое място! Знаеш ли какво ми става? Ще го убия някой ден, ей богу!
— Не се нервирай.
— Как не се нервирай! Та те са мъртви. И жена му, и детето са мъртви. Видях ги с очите си. А моята жена и двете ми деца? Те къде са, а? Къде са? И те ли са мъртви? Толкова време мина, сигурно са мъртви. Разбираш ли, мъртви!
— В лагера за цивилни са ги…
— Откъде си толкова сигурен, по дяволите? Не можеш да знаеш със сигурност, и аз не знам, а лагерът е само на десетина километра оттук. Мъртви са! О, боже мой!
Юърт седна на земята и се разплака, а оризът и яхнията му се разсипаха. Питър Марлоу събра ориза и листата, които плуваха в яхнията, и ги сипа обратно в канчето.
— Следващата седмица ще получиш писмо. А може и да ти разрешат да ги посетиш. Комендантът на лагера непрекъснато иска списъци на жените и децата на пленниците. Не се безпокой, цялото ти семейство е живо и здраво.
Хлипайки, Юърт започна да яде ориза си. Питър Марлоу го остави, взе си храната и се отправи към Ларкин.
— Здрасти, друже — посрещна го полковникът весело. — Беше ли при Мак?
— Да. Добре изглежда. Дори се впрегна, че съм му викал „старче“.
— Отърва кожата значи. — Ларкин се пресегна под леглото и извади едно канче. — Имам изненада за теб!
Отвори канчето и му показа малко парче кафява пихтиеста маса.
— Господи боже мой! Блачанг! Откъде го намери!
— Свих го, разбира се.
— Ти си гений, полковник. Странно как не го подуших. — Питър Марлоу се пресегна и си взе малко. — Ще ни стигне за няколко седмици.
Блачангът бе местен деликатес и се приготвяше лесно. В подходящо време отиваш на брега и събираш с мрежа хилядите дребни морски обитатели на крайбрежните води. Заравяш ги в застлана с водорасли яма, после ги покриваш пак с водорасли и забравяш за съществуването им. Когато след два месеца разровиш ямата, животинчетата са се разплули на воняща каша, от която можеш да получиш удар и обонянието ти излиза от строя поне за седмица. Навеждаш се и без да си поемаш дъх, изгребваш кашата. След това я изпържваш, но гледаш на всяка цена да стоиш откъм вятъра, тъй като иначе рискуваш да се задушиш. Щом изстине, оформяш я на блокчета и я продаваш на баснословна цена. Преди войната по десет цента кубчето, сега — може би десет долара за бучица. Защо е деликатес ли? Защото това е чист протеин. А и най-мъничкото късче дава аромат на цяло канче ориз. Разбира се, от него лесно се хваща дизентерия, но ако е отлежал добре и ако е приготвен по правилата, а мухите още не са го оплюли, тогава всичко е наред.
Но кой обръща внимание на тия работи. В случай като този просто
— Ще занесеш едно парченце и на Мак, нали?
— Естествено. Но той сигурно ще мрънка, че не е добре опържено.
— Мак ще мрънка, ако ще да е идеално… — Ларкин спря насред изречението. — Хей, Джони — извика той на високия мъж, който минаваше покрай тях, помъкнал на връвчица проскубан помияр.
— Искаш ли малко блачанг, друже?
— Ти как мислиш?
Дадоха му малко късче, увито в бананов лист, и си поговориха за времето и за кучето му. Джон Хокинс го обичаше повече от всичко на света. Делеше храната си с него — какви ли неща само не яде едно куче! Дори спеше с него. Роувър бе верен приятел. С него човек се чувстваше някак по-спокоен.
— Искате ли да направим един бридж довечера? Аз ще доведа четвърти — предложи Хокинс.
— Тая вечер не мога — отвърна Питър Марлоу и уби една муха.
— Ще извикам Гордън от съседната барака — излезе от затруднението Ларкин.
— Чудесно. След вечеря, нали?
— Става. До довечера.
— Благодаря за блачанга — каза Хокинс и си тръгна, а Роувър щастливо джафкаше до него.
— Да пукна, ако знам как успява с една дажба да изхрани и себе си, че и това псе — каза Ларкин. — А още по-чудно ми е как все още някой не го е направил на яхния?
Питър Марлоу разбърка ориза, за да го смеси по-добре с блачанга. Изпитваше огромно желание да сподели с Ларкин тайната си. Но беше твърде опасно.
Четиринадесета глава
От лагера се измъкнаха съвсем лесно. Притичаха до един по-тъмен участък от оградата — шест жици бодлива тел, — промушиха се отдолу и бързо потънаха в джунглата. Като спряха да си поемат дъх, на Питър Марлоу изведнъж му се прииска отново да седи в бараката и спокойно да разговаря с Мак или Ларкин, та дори и с Грей.
„През цялото време мечтаех да изляза — мислеше си той, — а сега, когато успях, ще се побъркам от страх.“ Обзе го странно усещане — да си вън и да гледаш вътре. От мястото, където стояха, се виждаше американската барака. Деляха ги не повече от стотина метра. Нагоре-надолу крачеха пленници. Хокинс разхождаше кучето си. Часовият обикаляше по пътеката. Вечерната проверка отдавна бе минала и светлините вече гаснеха, но лагерът будуваше с безсънните.
Както всяка нощ.
— Хайде, Питър — прошепна Царя и пръв навлезе в гъсталака.
Планът им се бе оказал сполучлив. Поне дотук. Когато Питър Марлоу отиде при него, Царя вече бе готов.
— Да се свърши една работа като хората, трябва екипировка — заяви той и му показа чифт добре намазани японски обувки от мека кожа с каучукови подметки и „униформата“ — черни китайски панталони и къса фланелка.
За излизането им знаеше само Дайно. Именно той незабелязано бе занесъл двата вързопа дрехи близо до мястото, където двамата щяха да минат оградата. Когато се върна и съобщи, че наоколо е спокойно, Питър Марлоу и Царя излязоха от бараката и казаха, че отиват да играят бридж с Ларкин и още някакъв австралиец. Наложи се повече от половин час да чакат с изопнати от напрежение нерви, докато пътят се разчисти и им се удаде да прибягат до канавката пред оградата, да се преоблекат и да се намажат с кал лицата и ръцете си. Измина още четвърт час, преди да се открие възможност да пропълзят незабелязано до бодливата тел. Щом се промушиха отдолу и се скриха в джунглата, Дайно прибра другите им дрехи.