Цар Плъх

Войната бе факт. Затворите Чанги и Утръм Роуд в Сингапур действително съществуват или поне съществуваха. Всичко останало, естествено, е измислица и прилика с живи или мъртви хора няма нито съм целял да има.

Чанги проблясваше като перла под необятния похлупак на тропическото небе — там, в най-източния край на остров Сингапур, кацнал на малко възвишение и

заобиколен от пояс зеленина. В далечината смарагдовият цвят на джунглата преливаше в синьозелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.

Отблизо Чанги губеше прелестта си и се превръщаше в това, което бе в действителност — отвратителен, отблъскващ затвор. Множество грозни постройки сред опалени от слънце дворове, оградени околовръст от високи стени.

Зад тези стени, зад вратите на тези постройки, етаж след етаж се редяха килиите; предвидени да поберат две хиляди затворници. В момента там — в килиите, по коридорите, във всяко възможно кътче и ъгълче — бяха натъпкани близо осем хиляди души. Повечето бяха англичани и австралийци, но имаше шепа новозеландци и канадци — останките от въоръжените сили на далекоизточната компания.

Мъжете, затворени тук бяха престъпници и тяхното престъпление бе огромно — те бяха загубили една война. И бяха останали живи.

Вратите на килиите зееха отворени и вратите на постройките зееха отворени, и огромната врата, прорязала зида, също зееше отворена, а хората можеха да влизат или излизат почти безпрепятствено. И все пак навред тегнеше клаустрофобния дъх на затвор, на клетка.

Отвъд портала извиваше път с настилка от чакъл. Стотина метра по на запад го пресичаха ограждения от бодлива тел, а зад тях бе караулното, натъпкано с въоръжения измет на ордите победители. След това пътят волно се проточваше нататък и лека-полека чезнеше в далечината, където се разстилаше град Сингапур. Но за мъжете в лагера ивицата му свършваше на стотина метра от портала.

На изток пътя продължаваше покрай стената, после извиваше на юг и отново следваше зида. От двете му страни се редяха „бараките“, както наричаха тук неугледните коптори. Те бяха съвсем еднакви — дълги по двадесет метра, със стени от палмови клони, грубо приковани към дървени подпори, и покрити с рогозки от кокосови влакна — пласт върху мухлясал пласт. Всяка година на покривите поставяха — или поне се очакваше да бъдат поставени — нови рогозки, защото слънцето, дъждът и насекомите разяждаха дървесината и я превръщаха в пихтия. За врати и прозорци служеха най-обикновени отвори в стените. Бараките имаха дълги навеси — да пазят от слънцето и дъжда — и бяха повдигнати на бетонни подпори, за да държат по-далече пороите, змиите и жабите, охлювите и плужеците, скорпионите и стоножките, бръмбарите и буболечките, изобщо всичката гад, пълзяща наоколо. В тези бараки бяха настанени офицерите.

На юг и на изток от пътя се простираха четири реда бетонни постройки, по двадесет в ред, обърнати гърбом една към друга. Там живееха старшите офицери — майори, подполковници и полковници. После пътят отново поемаше на запад покрай стената и се натъкваше на друга купчина бараки. Тук обитаваха мъжете, за които в затвора нямаше място. В една от тези бараки, по-малки по размер от останалите, бе разположен американския контингент, състоящ се от двадесет и петима войници и сержанти.

Там,

където пътят завиваше отново на север, опасал стената, се намираше едната зеленчукова градина. Другата, която осигуряваше повечето храна на лагера, се простираше още по на север, оттатък пътя, точно срещу вратата на затвора. Пътят се точеше още около двеста метра през по-малката градина и свършваше пред караулното.

Целият плувнал в жар лагер — горе-долу километър на километър бе обиколен с бодлива тел. Не представляваше никаква трудност човек да я пререже или да се промъкне под нея. Оградата бе почти неохранявана. Нямаше прожектори. Нямаше картечни гнезда. Но дори и да се озовеше човек навън, после какво? Родината бе отвъд цял един океан, отвъд хоризонта, отвъд безкрайното море на враждебната джунгла. Навън дебнеше опасност — както за тези, които тръгваха, така и за онези, които оставаха.

Годината бе хиляда деветстотин четиридесет и пета и японците бяха вече поверили грижата за реда в лагера на самите военнопленници. Те просто издаваха заповеди, а офицерите бяха длъжни да следят за спазването им. Ако лагерът не създаваше главоболия, нищо лошо не му се случваше. Да искаш храна, значеше да създаваш главоболия. Да искаш лекарства — също. Каквото и да поискаш, значеше да създаваш главоболия.

Но за мъжете, затворени тук, Чанги бе нещо много повече от затвор. Чанги бе началото — мястото, където всичко започваше отново.

— Ще го пипна аз това копеленце, та ако ще да пукна!

Лейтенант Грей изпита облекчение — най-сетне бе изрекъл с думи мисълта, която от толкоз време не му даваше минутка покой. Злобата в гласа му изтръгваше сержант Мастърс от унеса. Той тъкмо си представяше бутилка ледена австралийска бира, пържола със запечено отгоре яйце, дома си в Сидни и жена си — гърдите и, аромата и… Затова не си даде труд да проследи погледа на лейтенанта. Много добре знаеше за кого от мъжете, крачещи по прашната пътека край бодливата тел, става дума. Все пак избухването на Грей го изненада. Обикновено началникът на лагерната полиция в Чанги бе ням и непроницаем като всеки англичанин.

— Не си струва труда, лейтенант — промърмори вяло Мастърс. — Японците скоро ще му видят сметката.

— Майната им на японците! — сопна се Грей. — Искам аз да го пипна и да го тикна зад ей тия решетки. А като си получи заслуженото, ще го пратя в Утръм Роуд.

— В Утръм Роуд! — изгледа го с ужас Мастърс.

— А ти къде мислиш?

— Е, разбирам, че искате да го спипате, но все пак… Не бих пожелал това на някого.

— Само там му е мястото на него! И рано или късно ще му помогна да се озове там, защото е крадец и лъжец, и мошеник, и мръсник. Долен кърлеж, който живее от нашата кръв!

Грей стана от стола и се приближи до прозореца на потъналата в зной барака. Отпъди с ръка мухите, които сякаш извираха от дъсчения под, и замижа пред отразения блясък на разпаленото обедно слънце, изгарящо спечената земя.

— Ще отмъстя за всички ни, ей богу!

„Наслука, приятелче — помисли си Мастърс. — Ако въобще някой може да спипа Царя, това си ти. Само ти го мразиш достатъчно.“ Мастърс не понасяше офицери, не понасяше и полицията в лагера. Но най-много презираше Грей, защото той се бе издигнал в чин от прост войник, пък непрекъснато се опитваше да скрие това от другите.