Бяла смърт
Шрифт:
Пабло погледна през прозореца и попита:
— Вярваш ли на индианеца?
Остин отвори очи. Видимостта беше ограничена и под лъчите на залязващото слънце не можеше да различи нищо, освен тъмна зеленина. Но явно вече се намираха близо до индианското селище.
— Това е неговата страна, не моята.
Пабло кимна, подвикна нещо на испански на пилота, а той пък измърмори нещо и съобщи на другия хеликоптер, че каца. Кобрата се отдалечи и полетя над гората — проверяваше с инфрачервените си детектори за дебнещи опасности. Не откри никакви признаци
Еврокоптерът потъна в гората. Никой, с изключение на Бен нямаше да се изненада, ако чуеше перките да се трошат при неравностойния им сблъсък с дебелите стволове на дърветата, но единственият шум бе пращенето и пукането на тънки клони и тъпият звук, когато шейната докосна земята. С острото си зрение Бен бе видял, че районът, който на пръв поглед изглеждаше като гъста гора, на практика представлява свободна от дървета площ, обрасла с множество храсти. Кобрата се спусна недалеч от тях.
Остин най-сетне си пое дъх и скочи от хеликоптера, последван по петите от Дзавала и братята Агирес. Приклекнаха, готови за стрелба, въпреки проверката в инфрачервения спектър. Когато двигателите спряха, настъпи абсолютна тишина. Бен слезе от хеликоптера и погледна вдигнатите им оръжия.
— Тук няма да намерите никого. Това място не е използвано, откакто бях дете. Натам има река. — Той посочи някакви разнебитени сгради, които едва се различаваха в сумрака. — Това са спалното и дъскорезницата. Лошо място. Баща ми казва, че имало много нещастни случаи. Построили нов лагер надолу по реката, където можели да пускат трупите във водата и да ги откарват по-бързо до пазара.
Остин имаше по-прозаични грижи.
— Стъмва се. По-добре да се размърдаме.
Нарамиха раниците си и се разделиха на две групи. Хората от НАМПД, Найтхоук и братята Агирес щяха да са ударната група. Мускулестите баски се движеха със самоувереност, от която ставаше ясно, че тайните мисии не са им чужди.
Двама пилоти щяха да чакат сигнал и да им осигурят прикритие.
Бен ги поведе към гората. В мига, в който влязоха сред дърветата, здрачът се смени с мрак. Всички, с изключение на последния в колоната носеха малки халогенни фенерчета — бяха насочили лъчите им надолу и следваха Бен. Той се движеше между дърветата безшумно и пъргаво като горски призрак. Изминаха няколко километра в бързо темпо по мекия килим от борови иглички. Най-сетне Бен даде знак да спрат. Събраха се в тъмнината, задъхани и облени в пот.
Бен наклони глава и се заслуша, после каза:
— Намираме се на около километър от тях.
Дзавала свали карабината от рамото си.
— Време е да проверим дали барутът е сух.
— Не се безпокойте за охраната — каза Бен. — Всички са при езерото. Никой не би очаквал да се появим оттук.
— Защо? — попита Дзавала.
— Ще видите. Само гледайте да не излезете преди мен — каза Найтхоук и пак ги поведе.
След десетина минути стигнаха до стръмен склон. Долу се чуваше плисък на вода. Остин светна с фенерчето си, но лъчът се разсея, преди да стигне до реката.
—
— Този поток се нарича Скокът на мъртвеца — каза Бен. — Местните жители не са особено оригинални с имената.
— Изразили са се повече от ясно — каза Остин.
Дзавала се огледа и попита:
— Та значи можем ли да заобиколим тази малка канавка?
— Ще се наложи да вървим още шестнайсет километра през гъста гора — отвърна Бен. — Това е най-тясната част. Езерото е на осемстотин метра оттук.
— В един от филмите за Индиана Джоунс нашият човек мина над бездната по невидим мост — подметна Дзавала.
— Искайте, и ще ви се даде — каза Остин, свали раницата си и извади найлоново въже и компактна сгъваема кука.
Дзавала се опули.
— Никога не преставаш да ме изумяваш, амиго. Аз пък си мислех, че съм се приготвил добре, защото си взех швейцарско ножче с тирбушон. Обзалагам се, че си скътал някъде и бутилка вино.
Остин извади макара и ремъци.
— Преди да ме номинираш за значката „Заслужил бойскаут“, ще призная, че Бен ме предупреди, че ще трябва да преодолеем рова, преди да се покатерим по стените на замъка.
Махна да му направят място, пристъпи опасно близо до ръба, завъртя куката над главата си и я хвърли. Първият опит не успя — куката се удари в стената на пропастта. При двата следващи опита не успяха да закачат нищо. На четвъртия път куката се заклещи между някакви скали. Остин завърза другия край на въжето за едно дърво и провери с тежестта си дали куката ще издържи. След това закрепи макарата и ремъците, пое дълбоко дъх и направи крачка в празното.
Имаше чувството, че лети като ракета. Храстите омекотиха кацането му. С помощта на допълнителното въже Дзавала издърпа макарата, закрепи раницата на Остин и я пусна. След прехвърлянето и на останалия багаж дойде ред на Дзавала и Бен, следвани от двамата баски.
Продължиха през гората и скоро видяха блуждаещи светлинки — примигваха сред дърветата като огньове на цигански катун. До ушите им достигна приглушеният шум на работещи машини.
Бен вдигна ръка да спрат и прошепна:
— Сега вече можете да се безпокоите за охраната.
Дзавала и баските свалиха оръжието си от раменете, а Остин разкопча кобура си. Беше изучил сателитните снимки на комплекса, за да си изясни колкото се може по-добре плана му, дори и без купола. Бен му бе помогнал да запълни празнините.
Хангарът на цепелина се намираше близо до езерото, заобиколен от мрежа асфалтирани алеи и пътища, които свързваха няколко приличащи си една на друга сгради, скрити в гората. Остин каза на Бен да го отведе до мястото, откъдето бе видял купола. Другите останаха да чакат, а те двамата тръгнаха през гората до края на асфалтирания път, осветен от слаби, високи до глезена лампи. След като се увериха, че районът е чист, пресякоха бързо пътя и отново потънаха в гората.