Бяла смърт
Шрифт:
— Мен ако питате, доказателството се намира в хладилника ви — отвърна Гамей. — Имате ли други въпроси?
— Да — след кратък размисъл каза Трокмортън. — Има ли още уиски?
Гамей предвидливо бе прибрала бутилката в джоба си. След като доляха в кафето и отпиха, Трокмортън каза:
— Връзките на Фредерик винаги са ме притеснявали, но смятах — предполагам, прекалено оптимистично — че с времето здравият разум на учения ще надделее над комерсиалните интереси.
— Нека ви задам един въпрос във връзка с предположението, според което работим — каза
— Напълно е възможно, и ако някой е готов да го направи, това е доктор Баркър. Това обяснява много неща. Още ми е трудно да повярвам, че доктор Баркър е с тази банда. Но в последно време се държеше странно. — Изведнъж Трокмортън примигна, сякаш току-що се събуждаше. — А тези изстрели… Някой се е опитал да се качи на кораба, нали?
— Или щеше да се опита — каза Гамей.
— Трябва да уведомим властите колкото се може по-скоро!
— Не знаем къде е мястото на тази фабрика в цялата картинка — каза Гамей с тон, представляващ комбинация от увереност и женска твърдост. — Кърт смята, че може да е важна, и иска да я държим под око, докато не си свърши работата.
— Това не е ли опасно за хората на борда?
— Не е задължително — каза Пол. — Ще останем на пост, но ви съветвам да поръчате на капитана да е готов за бързо отплаване. Все пак се съмнявам, че приятелите ни ще се върнат, особено след като ги лишихме от момента на изненада.
— Добре — каза Трокмортън и решително стисна зъби. — Мога ли да направя още нещо?
— Да — отвърна Пол. Взе уискито от Гамей и наля на Трокмортън още една доза, за да му успокои нервите. — Можете да чакате.
33
Хората на SOS се препъваха слепешком през гъстата гора, блъскани безцеремонно от стражата. Тери се опита да разгледа по-добре мъчителите им, но единият я сръга толкова грубо с дуло в гърба, че одра кожата й. По бузите й потекоха сълзи от болка. Тя прехапа устни и потисна желанието си да изкрещи.
Гората бе тъмна, само тук-там между стволовете се мяркаха светлини. После дърветата оредяха и скоро се озоваха пред една постройка. Вратата й бе осветена от външен прожектор. Бутнаха ги да влязат и ги развързаха. После охраната затвори плъзгащата се метална врата и заключи.
Миришеше на бензин. По пода имаше мазни петна — очевидно постройката бе някакъв огромен гараж. Нямаше никакви превозни средства, но помещението съвсем не бе празно. До отсрещната стена като уплашени кутрета се бяха скупчили трийсетина души — мъже, жени и няколко деца. Мизерното им положение бе изписано на измъчените им лица. В очите им ясно се виждаше ужасът от новодошлите непознати.
Двете групи се гледаха предпазливо. След известно време един мъж, който досега седеше с кръстосани крака на земята, стана и се приближи. Лицето му бе набръчкано като стара кожа, дългата му сива коса бе вързана на опашка. Под очите му имаше тъмни кръгове, дрехите му бяха мръсни, но въпреки това около него се усещаше аурата на достойнство.
— Аз съм Джес Найтхоук — каза той и протегна ръка.
— Найтхоук — повтори тя. — Бащата на Бен, нали?
Мъжът зяпна.
— Познавате сина ми?
— Да, работя с него в централата на SOS във Вашингтон.
Старецът погледна над рамото на Тери, сякаш търсеше някого.
— Бен беше тук. Видях го как изтича от гората. Беше с онзи другия, дето го убиха.
— Да, зная. Бен е добре. Видяхме се във Вашингтон. Точно той ни каза, че вие и съселяните ви сте в беда.
Райън пристъпи напред.
— Дойдохме да ви измъкнем оттук.
Джес Найтхоук го изгледа, после поклати глава.
— Явно имате добри намерения, но сте се изложили на огромна опасност с идването си тук.
— Заловиха ни веднага щом дойдохме — каза Тери. — Сякаш са знаели, че идваме.
— Имат очи навсякъде — каза Найтхоук. — Злият ми го каза.
— „Злият“ ли?
— Ще се срещнете с него. Като чудовище от кошмар е. Уби братовчеда на Бен с копие. — Очите на Джес се напълниха със сълзи. — Работим почти денонощно, разчистваме гората. Дори жените и децата…
Гласът му заглъхна — от скръб или от изтощение.
— Кои са тези хора? — попита Райън.
— Наричат се киолая. Мисля, че са ескимоси. Не съм сигурен. Започнаха да строят тук, срещу селото ни. Това не ни хареса, но сме незаконни заселници и затова гледаме да си мълчим. Един ден дойдоха през езерото с оръжия и ни отведоха. Оттогава сечем дървета и разчистваме района. Имате ли някаква представа защо е всичко това?
Преди Райън да успее да каже нещо, вратата шумно се отвори. Влязоха шестима души с готови за стрелба автомати. Тъмните им лица си приличаха — широки, с високи скули и жестоки дръпнати очи. Изписаната на студените им лица жестокост бледнееше пред онази на лицето на човека, който ги последва. Имаше телосложение като на бик, с къс дебел врат; голямата му глава сякаш бе поставена направо върху мощните му рамене. Жълтеникавочервената му кожа бе като на сипаничав, на лицето му играеше злобна усмивка. Вертикални татуировки минаваха от двете страни на носа му, който бе смазан и безформен. Мъжът бе невъоръжен, като се изключи ножът в колана му.
Тери зяпна невярващо — това бе мъжът, който бе преследвал Остин с кучешката шейна. Нямаше начин да го сбърка с това обезобразено лице и сякаш напомпано със стероиди тяло. Разбра съвсем ясно какво бе имал предвид Джес, когато го нарече „Злия“. Мъжът измери с поглед новите пленници и черните му студени очи се спряха на тялото на Тери. Полазиха я тръпки. Джес Найтхоук инстинктивно отстъпи назад.
На лицето на мъжа се изписа животинска усмивка — очевидно бе доволен, че вдъхва страх на всички. Изрече някаква гърлена заповед. Стражите избутаха Тери, Райън и Мърсър навън и ги подкараха през гората. Тери напълно изгуби ориентация. Нямаше представа къде е езерото. Ако се случеше чудо и успееше да се измъкне, нямаше да знае накъде да бяга.