Бяла смърт
Шрифт:
— Можеш ли да угасиш тая лампичка? — извика през рамо.
— Дръж това чудо по-спокойно и ще я угася — извика в отговор Дзавала.
Остин намали скоростта и плъзна джета успоредно на катамарана. Знаеше, че така е лесна мишена за онези на борда, но трябваше да рискува. Дзавала вдигна пушката и натисна спусъка. Оръжието изтрещя. Светлината не угасна и лъчът отново ги откри. С пищящи от първия гърмеж уши, Остин по-скоро почувства, отколкото чу втория изстрел. Светлината изгасна.
Мъжете на борда извадиха фенерчета, мракът бе разсечен от тънки лъчи и Остин чу гърмежите и трясъка на огнестрелно
Остин бе сигурен, че стрелбата не е забавила изпълнението на чудовищната задача на борда, а дори го е ускорила. Знаеше, че ако се опита да приближи катамарана, двамата с Дзавала ще станат на решето. Трескаво се опитваше да измисли нещо — и губеше безценни секунди. Спомни си какво бе казал Бен за катамарана и го осени идея. Сподели замисъла си с Дзавала.
— Започвам да се безпокоя — изсумтя той.
— Не те виня. Зная, че е рисковано.
— Не ме разбра. Планът ми харесва.Точно товаме безпокои.
— Ще ти запиша час при психиатъра на НАМПД, като се върнем. Дотогава виж дали ще успееш да укротиш съпротивата.
Дзавала кимна и насочи пушката към един мъж, който бе проявил неблагоразумието да застане на пътя лъчите на фенерчетата. Разнесе се гръм и силуетът изчезна като тенекиена патица на стрелбище.
Остин даде газ и когато ответният залп разкъса водната повърхност, бе вече далеч. Пушката изгърмя отново и още едно тяло рухна на палубата. Мъжете на борда най-сетне проумяха, че са лесни мишени, и угасиха фенерчетата. Точно на това разчиташе Остин.
Катамаранът започна да набира скорост. Известно време Остин караше успоредно на него, после описа кръг и изостана на около двеста метра. Прикова очи към двойната следа пред себе си, даде газ, насочи джета право към едната страна на кърмата и в последната секунда изключи двигателя.
Носът на джета блъсна кърмата на катамарана с висок кух удар, след това изстърга и се плъзна нагоре по наклонената палуба. Един от екипажа бе чул приближаването на джета и стоеше на кърмата с готов за стрелба автомат. Облият нос на джета го удари в краката. Ясно се чу хрущенето на кост и мъжът отхвърча през половината палуба. Дзавала се претърколи настрани, преди джетът да спре. Остин скочи от седалката и измъкна револвера.
Джетът се бе плъзнал странично и бе спрял напречно на палубата, с което им предлагаше известна защита. Остин бързо се прицели в една движеща се в мрака фигура и натисна спусъка. Не улучи, но пламъкът от изстрела разкри ужасяваща гледка. Хора — не можеше да определи дали са живи, или мъртви — лежаха проснати по лентата на конвейера и бавно се движеха към кърмата — всеки миг щяха да се плъзнат по улея и да потънат в езерото.
Извика на Дзавала да го прикрива. Последваха три бързи последователни пушечни изстрела. Писъците в другия край на баржата показаха, че поне два от куршумите са улучили. Остин прибра револвера, хвърли се към най-близката мъчеща се да се освободи фигура и я издърпа от лентата. По кошмарната конвейерна линия се появи друго, по-дребно тяло, на дете. Остин издърпа и
Към него идваха още тела. Запита се колко ли дълго може да ги спасява, но все пак беше решен да опита. Сграбчи следващата жертва за краката. От тежестта й предположи, че е мъж, и изпъшка от напрежение, докато го издърпваше настрани. Ръцете му държаха глезените на следващия, когато лентата спря. Остин се изправи. По лицето му течеше пот; дишаше тежко. Проряза го болка от раната в гърдите. Вдигна поглед и видя към него да се приближава някаква сянка с фенерче в ръка. Револверът мигом се озова в ръката му.
— Не стреляй, амиго — разнесе се познатият глас на партньора му.
Остин свали оръжието.
— Мислех, че ме прикриваш.
— Прикривахте. После нямаше от кого. Пречуках двама и останалите скочиха от кораба. Видях едно червено копче на пулта за управление на конвейера и го натиснах.
Първият, когото Остин бе изтеглил от почти сигурна смърт, издаваше приглушени звуци изпод лепенката на устата си. Остин взе фенерчето и установи, че се взира в сините като тинтява очи на Тери Уелд. Внимателно махна лепенката от устата й, след което й развърза ръцете и краката. Тя каза едно бързо „благодаря“ и освободи момиченцето, което за малко щеше дай направи компания на оня свят. Остин му подаде куклата и детето я грабна и я прегърна.
Заедно бързо освободиха останалите. Райън пусна ослепителната си усмивка и започна да го обсипва със суперлативи. На Остин му бе писнало от този егоистичен екоактивист. Беше бесен, че му се бе изпречил на пътя и че беше рискувал живота на Тери. Още една дума и Райън щеше да полети зад борда.
— Вземи я затвори тая уста — изръмжа Остин.
Райън усети, че спасителят му не е в настроение, и млъкна.
Докато освобождаваха последните пленници, Остин чу мотора на лодка. Грабна револвера си и двамата с Дзавала приклекнаха зад перилата. Чуха как лодката изключва двигателя и се блъска в катамарана. Остин включи фенерчето, видя пребледнелия Бен Найтхоук и му викна:
— Качвай се. Всички са добре.
На лицето на Бен се изписа облекчение. Той се качи на катамарана, следван от братята Агирес. Пабло се беше превил и стискаше лявата си ръка. Ръкавът му беше подгизнал от кръв над лакътя.
— Какво стана? — попита Остин.
Диего се усмихна.
— Няколко пазачи ни видяха да вземаме лодката и ни поискаха наем. Е, платихме малко. Пабло пострада, но ги уби тия свине. — Той се огледа и видя най-малко три трупа. — Виждам, че и вие сте имали малко работа.
— Доста повече, отколкото ми се искаше. — Остин погледна към движещите се светлини на кея. — Май сте разритали гнездо на стършели.
— Много голямогнездо на стършели — отвърна Пабло и вдигна глава към шума на приближаващ хеликоптер. — Но и ниеимаме жила.
Остин видя бързо летяща сянка на фона на синьо-черното небе. Кобрата идваше точно навреме. Полетя като стрела към сушата, приближи комплекса на Баркър, забави и вместо да изсипе очакваната градушка от олово и взрив, полетя в кръг. Търсеше целта си и не можеше да я открие. Камуфлажът на иглуто бе включен и огромната сграда се бе сляла с тъмната гора.