Битие
Шрифт:
Мрази ли ни вселената? Колко капани е заложила пред нас, за да разкъса тщеславните ни нервни клетки отново в лишена от мисъл прах? Трябва ли да ги броим?
Хората винаги са се чувствали като обсадени. От дебнещи в мрака чудовища. От деспотични управници, войнствени съседи или капризни богове. Но въпреки всичко нима не са обвинявали предимно себе си? На лошите времена се е гледало като на наказание заради лошо поведение. Заради неразумни схващания.
Днес нашите средства за самоунищожение изглеждат безбройни. (Макар че „Рогът на изобилието на Пандора“ ще се опита да изброи всички!) Ние, модерните
О, да. Могъщи сме. Но дали сме много по-различни от предшествениците си?
Няма ли вината за нашето бедствие (когато настъпи) да бъде хвърлена върху някой арогантен пропуск? На грешка в преценката? На нечия твърдоглавост? Culpa nostra 1 . Няма ли да зазвучи същият стар плач, отекващ сред руините на мечтите ни?
Не сме го заслужили! Сияещите кули и златните поля. Препълнените кули и стомаси. Дългият живот и разглезените деца. Щастието. Дали по Божията воля, или от собствената ни ръка, ние винаги сме очаквали всичко да стане на това.
На прах.
1
Ние сме си виновни (лат.). — Б.пр.
2.
Възторжен почитател
В същото време далеч долу камерите се взираха през забранената пустиня и наблюдаваха спорната територия в един толкова ожесточен конфликт, че противниците не знаеха как да го нарекат.
Едната страна го наричаше „справедлива война“, в която загиваха безброй невинни.
Враговете им твърдяха, че изобщо нямало жертви.
И затова подозрителните камери следяха бдително за неканени гости. Замаскирани по върховете на хълмове, под магистрални канали или като безобидни камъни, те непрекъснато се оглеждаха за омразния враг. И вече няколко месеца пазителите успешно отблъскваха вторженията 2 . Защитаваха пясъчната пустош.
2
Нахлуване (рус.). — Бел. Dave
А след това технологията отново обърна преимуществата.
Какъв бе първият ход на врага? Да премахне бдителните пазители.
Инфилтраторите се появиха по зазоряване, сякаш от изгряващо то слънце — няколкостотин малки машини, които се плъзгаха ниско на въздушни възглавници. Всяка от тях, дегизирана като местно колибри, последва грижливо зададения курс към целта си и кацна зад камера или сензор, в сляпата им зона. След това разпери криле и те се превърнаха в холоекрани, които показаха без нито едно подозрително трепване съвършено копие на същата пустинна сцена пред обективите на пазителите. Други машини шпиони надушиха замаскираните сеизмични сензори и ги прегърнаха нежно, за да заглушат приближаващите микротрусове.
Роботизираната атака обхвана сто квадратни километра. След осем минути пустинята остана неохранявана и без наблюдение.
Големи машини се стекоха зад хоризонта към множеството пътища и се устремиха към същия открит район — седемнайсет хибридноелектрически влекача, маскирани като търговски товарни транспортьори с хологови знаци по страните. Когато пътищата им се пресякоха, от машините наскачаха екипажи в сиво-кафяви комбинезони и се втурнаха да свалят покривалата на товарите. Зареваха генератори и въздухът се изпълни с екзотична смрад — резервоарите изпуснаха летливи вещества, които да изпълнят съдове под налягане.
Бавно и тежко гигантските пури вдигнаха носове към небето, а в другия им край се появиха перки. Започна добре координираното обратно броене и виковете станаха по-напрегнати. Скоро добре оборудваният и предпазлив враг щеше да се усети. Щеше да разбере… и да реагира.
Всички ракети бяха готови, с прихванати цели. Липсваше единствено полезният товар.
От един микробус с климатик слязоха десетина души с плътно прилепващи костюми от блестяща материя и с крещящо оцветени шлемове. Всички носеха малки раници, в които бръмчаха охлаждащи вентилатори. Походката на някои бе пружинираща от възбудата. Един дори леко подскачаше на всяка четвърта крачка.
Очакваше ги униформена жена с табелка с името си и кисела физиономия. Държеше таблет.
— Име и скенер — каза жената на първата фигура в херметичен костюм. — После потвърдете намерението си.
Украсеният със златисти спирали визьор на шлема се вдигна и се видя загорялото от слънцето лице на трийсетгодишен мъж, чиито очи бяха с цвета на студено море — докато сканиращият лъч на устройството не докосна зеницата. Тя припламна за миг в червено.
— Хакер Сандър — каза високият мъж с напрегнат и същевременно сдържан глас. — Потвърждавам, че правя това по своя собствена воля, съгласно приложените документи.
Ясният му отговор като че ли задоволи ииклипборда, който избибипка утвърдително. Инспекторката кимна.
— Благодаря, господин Сандър. Приятно пътуване. Следващият?
Следващият кандидат-пилот, блондин, носеше шлема си под мишница. Върху шлема бе изрисувана отворена в писък уста с пламъци около нея.
— Ама че безобразие — озъби се младият блондин и почти избута Хакер, докато се изправяше пред чиновничката. — Имате ли пред става кои сме ние? Кой съм аз?
— Да, лорд Смитс. Имам. Но не ми пука. — Тя вдигна скенера. — Това има значение. То може да ви предпази от превръщането ви в йонизирани частици от Специалните части на САЩ, докато минавате през контролираното въздушно пространство.
— Заплашвате ли ме? Дребни… правителствени… нищожества. По-добре да не бяхте опитвали да…
— Правителство и гилдия — прекъсна го Хакер Сандър, като потисна гнева си, че блондинът го беше блъснал. — Хайде, Смити. Графикът ни е натоварен.
Баронът се завъртя към него и ядът му пропука плавния му аристократичен акцент.
— Предупредих те да не ми казваш Смити, Сандър, жалък позьор трето поколение. Трябваше да търпя старшинството ти по време на курсовете. Но само чакай да се върнем. Ще те спукам!
— Защо да чакаме? — Без да откъсва очи от неговите, Хакер посегна да откачи въздушния си шланг. Един бърз удар щеше да свали този скапаняк със синя кръв и да накара останалите да кротуват. Имаше основателни причини да бърза. Сега насам се стичаха други, много по-могъщи от някакво си правителство сили, желаещи да попречат на онова, което бе замислено тук.
Пък и никой не можеше да нарече един Сандър „позьор“.
Останалите ракетни жокеи се намесиха (може би за добро) преди да вкара в ход юмруците си, сграбчиха двамата и ги разделиха. Избутан в края на опашката. Смитс кипеше от яд и хвърляше убийствени погледи към Хакер. Но когато редът му дойде отново, вече се беше овладял и мина през проверката студено и сурово като ледник.
— Разрешителното ви е в ред — заключи проверителката и се обърна към Хакер, който бе най-опитният. — Отказът ви от претенции към Лигата за ракетно надпреварване са приети. Правителството няма да застане на пътя ви.
Хакер сви рамене, сякаш думите бяха едновременно очаквани и без значение. Спусна визьора си, даде знак на другите и те се втурнаха към стълбите, закрепени от персонала към всяка ракета, изкатериха се тромаво, напъхаха се в тесните кресла и закопчаха коланите си. Дори новаците бяха упражнявали тези движения.