Битие
Шрифт:
— Както казах, не открихме самия междузвезден пътник — обясни Хайхон Мин. — Кристалът може би вече е скрит на тайно място от някоя държава, клика или банда. Един наш достоен гражданин обаче ни осигури този запис, съдържащ десетки часове изходни данни от Небесното яйце.
— Небесно яйце ли?
— Оригиналният артефакт е национално богатство на Китай. Той е наш и можем да го наричаме както си изберем. И бъдете сигурни, че ще го намерим! А междувременно, ето една част от съкровището му. Не забравяйте, че и аз виждам това за първи път.
Хайхон Мин направи знак и последва разказ, изграден изцяло от образи.
Започна с това как жителите на синьо-кафеникавия свят изстрелват мъничка проблясваща сонда и използват огромни машини, за да изпратят ярки лъчи, засилващи тънкото й платно през огромната космическа пустош. Генадий и Рамеш замърмориха за техническите разлики между показания тук метод и описания от Хаванския артефакт. Никой друг не проговори.
Джералд затаи дъх, когато внезапно появилият се Юпитер улови и отклони малкия пратеник… който след това се понесе на слалом между другите планети, като непрекъснато забавяше ход, докато най-сетне не се появи познатото кълбо, което хвана космическия пътешественик в последна огнена прегръдка…
… последвана от зашеметяващо, омекотено от снега приземяване. После откриването му от хора в кожени дрехи… А историята тепърва започваше.
Нямаше почивки за храна и дори за тоалетна, нито някой проговори. Не и докато не се появи една-единствена дума, която заблестя над масата, точно до покритата издутина на Хаванския артефакт. Бе древна китайска идеограма, рееща се и мъждукаща в калиграфски стил, който изглеждаше докачлив. Дори гневен.
Ииуерът на Джералд нямаше проблем с превода. И изведнъж той разбра защо Хайхон Мин и началниците му изведнъж бяха решили да споделят всичко, което знаят.
ЛЪЖЦИ.
Трябва да го оставиш на момчетата и момичетата от контактната комисия. Те измислят умни трикове да накарат Артефакта да сътрудничи. Първо с онази дресировка, към която прибягнаха миналия месец. А сега чрез отказ да записват безкрайните чертежи и технически наръчници, бълвани от сондата.
Кой би си помислил да опита това? Да каже не на безплатен подарък? Да откаже нещо, което човешките същества желаят страстно — всички онези върхови технологии, за да постигнат най-важното.
Все пак има логика. Какъв е основният приоритет на сондата? Да ни накара да произвеждаме още сонди. Без значение дали тази крайна цел е добра, лоша или неутрална. Артефактът трябва да жадува да ни научи на тези технологии. Жажда, от която можем да се възползваме. Хидеоши и хората й са схватливи. Няма да почешат сърбежа на Артефакта без някакво заплащане от негова страна. А искането им?
Още разговори с пътниците. С един, двама или трима на сесия.
Това стана по-наложително, когато засякохме лазери и оръдия в Астероидния пояс! Комисията настоя за обяснение — и Най-стария оцелял първоначално изрази изненада, после безразличие, а накрая приписа всичко на „лоши машини от по-ранни епохи“.
И добави, че „вие хората можете да се защитите, като свалите мощни средства. Нека ви покажем как да изпращате мощни лъчи, които могат да изчистят слънчевата ви система!“.
Хм. Изкушаващо. Убедително. Кой отказва предложение за големи пушки?
А Джералд Ливингстън хвърли Черната кърпа и потопи извънземните в мрак — докато накрая не приеха условията. Един час срещу един час. Те ни учат на нови технологии известно време, след което ние получаваме различна гледна точка — доколкото е такава.
Така се връщаме на интервюто с Пикиращия рибоубиец, най-младия член, горд, че неговата раса е създала Артефакта, който държим в ръцете си, и на пръв поглед безразличен към факта, че не засичаме никакви следи от индустрия или радиосигнали от родния му свят. „Всяка органика умира“ — отвърна той, свивайки шантавите си криле.
А Сепийка… тя сама си избра името от петдесет хиляди, предложени от хлапета от целия свят. Проява на чувство за хумор от размахващо пипала псевдоглавоного! Основният й принос към човешката култура — нова и убедителна дефиниция на „ирония“ — накара интелектуалците да се запитат защо не си помислихме за това! И ни трябваше извънземен, за да го разберем. Ха.
Въпреки това Сепийка не се отклонява от партийната линия на Най-стария. Той признава, че Артефактът може наистина да е като вирус, както казват критиците, но добронамерен и сътрапезник. И даде стотици примери от нашата медицинска литература. Доста убедителни доводи.
Други са по-трудни за разбиране. Например подобното на гъсеница същество, което по време на всяко интервю се взира от кристала към всеки човек наблизо и после бълва серия пренебрежителни символи, които се превеждат като „Леле, ама че въображение имам!“
Типичен пример на болестта на Ноукс, спечелила на създанието консесусното име Бени.
— Какво очаквахте? — отбеляза М’м пор’лок, който прилича на гигантска червеникава видра, след като помогна да отведат Бени. — Цяла вечност се носим в космоса, като или спим, или се забавляваме в огромни виртуални нива дълбоко в кристалния ни съд. Можете да се изгубите насън. Или да пропуснете шанса да вкусите обективната реалност при кратката среща с жива раса.
И вие ли сте като мен? Оставате ли от думите на М’м пор’лок с впечатление за нещо неизказано?
И в по-общ план — това от полза ли е?
Разбира се, разговорите донякъде удовлетворяват любопитството ни — мъничко. Зърваме странни
Подозрението си остава. Разнообразието на деветдесетте раси, което виждаме — дали то не е измислено по някакъв начин? Роля, овладяна след появата пред най-различни публики в продължение на десет милиона години? Куклено представление, служещо на една дългосрочна цел…
… убеждаването?
59.
Йона
Изкуственият морски дракон тръгна по обиколен маршрут над океанското дъно и понесе Бин на дълго пътешествие из мрачни каньони и тинести равнини, които сякаш нямаха край.
Клетката му беше тапицирана, но тясна. Заоблените стени непрекъснато се движеха и пулсираха, докато машината звяр продължаваше напред. Освен това роботът не беше така бъбрив или приветлив като изкуствения пингвин на д-р Нгуен. Отвръщаше кратко и не обърна внимание на молбата му за уебекран, очила или някакъв друг вид иилектронно развлечение.
През повечето време апаратът беше безмълвен.
Толкова безмълвен, колкото може да бъде моторизиран питон, промъкващ се тайно през огромното и до голяма степен пусто море. Личеше си, че избягва контакт с хората — доста сложна задача в днешно време дори когато си далеч от морските пътища и крайбрежията. На няколко пъти Бин политаше настрани, когато подводницата змей завиваше рязко и се спускаше, за да потърси убежище зад някой хълм, в цепнатина или дори в дълбокия около метър тинест седимент, след което се спотайваше, сякаш се криеше от хищници. При два такива случая на Бин му се стори, че чува тихо бръмчене на някакъв двигател, което постепенно се усилваше и затихваше по сила и височина, преди да изчезне. След това драконът се отърсваше от тинята и пътуването продължаваше.
Дори начинът на придвижване изглеждаше проектиран така, че машината да не бъде засечена. Повечето системи за подводно засичане бяха настроени за витла, а не за гърчещи се гигантски змии.
Разбира се, навсякъде имаше следи от човечеството. Океанското дъно представляваше огромно сметище, дори в пустинните райони, където не можеха да се видят риби, растения или други ресурси. Тук-там се появяваше по някое корабокрушение. Много по-често Бин виждаше обикновени боклуци като скъсани рибарски мрежи, наподобяващи огромни разкъсани и смъртоносни облаци, които се носеха по теченията, пълни със скелети на риби и празни черупки на костенурки. Или ята найлонови торби, които се носеха редом с рояци медузи, имитирайки зловещо движенията им. Веднъж зърна десетина огромни контейнера, вероятно паднали отдавна от някакъв грамаден кораб и изсипали нещо като старомодни компютри и телевизионни екрани върху площ от четирийсет хектара.
„Свикнал съм да живея сред боклук. Но винаги съм си мислил, че откритото море е по-чисто от Хуанпу.“
Изгубил представа за времето, Бин задряма, докато роботът бързаше през огромна пуста равнина, на пръв поглед безжизнена като луната…
… и се стресна, погледна през мъничкото прозорче и видя, че се носи покрай назъбен подводен планински масив, безкрайни серии голи хребети, които се извисяваха нагоре и стигаха почти до блестящата повърхност, но изглеждаха още по-зловещи, защото подножията им се губеха някъде в тъмната бездна долу. Механичното създание, което го беше погълнало, беше твърдо решено да се отърве от всякакви потенциални преследвачи. Явно минаването през този лабиринт би трябвало да му помогне да постигне целта си.
След като се посъвзе, Бин отвори един от пакетите храна, които намери в малко отделение до лявата си ръка. Малко кранче му осигуряваше вода. Имаше и кърпа, с която почисти порязванията си. Простата смукателна тръба — за отпадъци — не се нуждаеше от обяснения, макар че бе неудобна за ползване. След това пътуването се превърна в борба против скуката и клаустрофобията, срещу безсилието, че нямаш възможност да се движиш, плюс тревогата от онова, което го очакваше.
Драконът не му предложи никакви насоки по този въпрос. Говореше рядко и не отговаряше дори когато Бин го попита за някакви стълбове черна вода, които се издигаха от цепнатини в назъбените хребети подобно на дим от силни пожари.
На Бин му хрумна, че може би не бива да е толкова радостен, че собствениците на това сложно устройство са предвидили и прозорец. „В теледрамите похитителите винаги държат жертвите им да са със завързани очи, ако смятат да ги пуснат.
Трябва да се тревожиш, когато като че ли не им пука. Ако ти позволяват да гледаш пътя към леговището им, това означава, че са сигурни, че никога няма да се разприказваш.“
От друга страна, кой би могъл да запомни един мъгляв подводен хребет и да го различи от друг? Това му вдъхна известна увереност… докато не си спомни устройството, което д-р Нгуен бе инсталирал в дясното му око. Вече беше започнал да приема като нещо естествено начина, по който малкият иисистент се намесваше всеки път, когато погледнеше нещо, и подобряваше неясната картина от другата страна на прозореца. Сега осъзна — без него нямаше да вижда нищо!