Битие
Шрифт:
Мей Лин не знаеше какво да каже, затова я изчака да продължи.
— Знаете ли какво правят в момента много от тези групи?
Мей Лин поклати глава. Не знаеше.
— Търсят съпруга ви. И кристала, който са го видели да отнася в морето.
Знаеше го, естествено. От самото начало. Дълбоко в себе си. Всичко това можеше да е свързано единствено с проклетия Демонски камък.
— Иска ми се изобщо да не беше намирал онова ужасно нещо.
— Разбирам ви. Имате причина да сте огорчена. Но не съдете така прибързано. Не знаем каква роля ще изиграе камъкът. Едно обаче е сигурно. Съпругът ви ще е в по-голяма безопасност,
Мей Лин се замисли над думите й.
— Това може ли да се направи?
Усмивката на Агурне беше тъжна, извинителна.
— Не зная подробностите. Всички го търсят, като пресяват иинфосферата. Безбройните ъгълчета и измерения на Голямата мрежа. Приливите, теченията и носещите се по тях аромати. Много неща, които са заровени дълбоко, кодирани и скрити зад твърдините на изолиращи защитни стени — и въпреки всичко те оставят дири, които могат да бъдат засечени, та дори поради крещящата липса на информация за тях.
Мей Лин примигваше, мълчеше и се чудеше как тази чужденка, родена в Нова Гвинея, отраснала във Фиджи и образована в Европа, е научила така добре китайски. „По-добре и от мен.“
— Това са несъществуващите следи, които Благословените атавизми понякога могат да доловят и които са невидими за нас, останалите.
— Но не и за мен! — намеси се Хидзо: беше сложил Сяо Ен на една плюшена постелка и играеше на куку за огромно удоволствие на бебето.
— Да. Не и за теб — съгласи се Агурне.
— Всъщност личи си, че децата на Мей Лин ще бъдат специални — добави неандерталското момче. — Макар че не знам защо. Никой не може да знае бъдещето. Но някои неща просто изпъкват. Очевидни са.
Употребата на множествено число едва не я накара да запротестира. „Имам само едно дете.“ Но Мей Лин поклати глава. Нямаше време за дребнави спорове. Обърна се към майката.
— Мога ли да помогна? Какво мога да ви кажа?
Агурне Арриксака Бидарте се наведе нежно към нея.
— Всичко. Всичко, което помните. Вече имаме много следи. Защо просто не започнете от самото начало?
В хранопровода на морския дракон не е толкова противно и отвратително. Стените са меки и му е достатъчно да изпълзи малко назад и да намери място, оформено така, че да побере легнал човек.
Докато се намества, Бин чува как челюстите на механичния звяр се затварят с глух удар. Следва движение назад — гърчещо се, тресящо се, като на измъкващ се от дупката си червей. Благодарение на някаква технологична магия водата в малкото помещение започва да се оттича. Скоро се чува съскане на въздух.
Бин изплюва мундщука и треперливо поема въздух. Залива го облекчение, защото дихателят вече се е изчерпал.
Част от стената до главата му е прозрачна — прозорец! Колко предвидливо. Наистина. Така не се чувства до такава степен пленник — или вечеря. Притиска лице до преградата и се взира навън. Руините на двореца се рушат допълнително от сражението, разиграващо се вече под косите лъчи на луната.
Роботът се дърпа още по-назад и Бин зърва предишното си убежище на тавана. Малко преди машината да ускори вижда отвора — и може би някакъв мъгляв силует. Поне така му се струва.
Достатъчно, за да се надява.
58.
Отчаяние
— Вече
— Имаш предвид снаряди? — попита Акана. — Те няма ли да са по-бавни? По-трудни за прицелване покрай всички онези астероиди, премятащи се на различни орбити? Пък и целта може да успее да се измъкне.
— Как може буца кристал да се измъкне? — обади се Емили Тан.
— Явно — отвърна Хайхон Мин — там има неща с повече… физически възможности… отколкото тези на пасивни кристали.
От известно време това беше очевидно. Въпреки всичко изглеждаше важно някой да каже на глас онова, което си мислеха всички. „Намираме се в нова територия“ — осъзна Джералд.
— Именно! Значи… — Акана примигна. — О, разбирам. Ако изстреляш снаряд с висока скорост и му е нужно време да пресече орбитата на целта, това дава възможност на теб да се скриеш или да се махнеш преди някой да е забелязал и да е отвърнал на удара. А с лазер не можеш да го направиш.
— Зависи от това дали някой използва радар… — започна да умува Генадий, но накрая поклати глава и се отказа.
— Но защо изобщо се бият? — попита д-р Чомбе. — Каква е причината за всичко това?
— Имаш предвид освен желанието да изкарат акъла на няколко милиарда земни жители ли? — ехидно попита Емили.
„Или слагат край на всички онези тъпи твърдения за фалшификат“ — с горчиво задоволство си помисли Джералд. Една от жертвите беше репутацията на Хамиш Брукман и поддръжниците му. Е, sic transit gloria 27 .
Хавайският антрополог Бен Фланъри посочи прибрания от Джералд (сякаш преди векове) обект от космоса, който сега бе покрит с дебел черен плат. Записващите техници бяха отпратени и светлината бе изключена. Членовете на комисията бяха осъзнали нещо — все още бе нужно от време на време да се дава урок на Артефакта.
27
Тъй отминава славата (лат.). — Б.пр.
— Вече знаехме, че има фракции. Машини, които са свързани с нашия Артефакт и са част от същото междузвездно потомство, може да са се разтревожили, че други типове са започнали да привличат вниманието към себе си. После дойдоха новините от Земята за подготвяни експедиции, които да донесат други варианти за сравнение. Това е била последната капка. Братовчедите на нашия Артефакт се намесват и прибягват до сила, за да премахнат конкуренцията.
— И това е довело до ответен удар. Примирието, продължило вероятно епохи, изведнъж свършва.
— За да се постигне какво? — попита Емили.
— За да се спечели най-ценната стока в Слънчевата система — вниманието на човечеството.
Джералд изпита съчувствие към Бен — миролюбив човек, принуден против волята му да анализира война. Конфликт, който явно продължава от милиони години, без нито един жив участник. Но въпреки това изпълнен с насилие.
Акана се беше умълчала, очилата й бяха станали непрозрачни. Зъбите й тракаха като луди и Джералд си помисли, че различава сред субвокалните й изсумтявания нещо като „Да, сър“, повторено няколко пъти.