Битие
Шрифт:
И спря, понеже от някакъв предмет в ръката на войника блесна ярка светлина.
Благодарение на импланта дясното око на Бин се адаптира бързо, но лявото си остана заслепено. Имплантът беше затъмнил ярката светлина и Бин видя, че тя идва от оръжие — малък пистолет, който войникът бе насочил към гърдите му.
За няколко секунди Бин остана неподвижен, вперил поглед във войника, който го доближи почти на една ръка разстояние. После бавно, без резки движения, посочи фенера… после изхода… и вдигна няколко пъти палец нагоре.
„Преследвачите ти могат да видят
Войникът явно помисли същото и натисна някакво копче или пък изпрати субвокална команда. Каквото и да беше, светлината намаля и се разсея, така че двамата вече можеха да се виждат…
… и Бин видя, че войникът е жена.
Минаха още няколко секунди. Жената го оглеждаше. После остави оръжието до себе си и с дясната си ръка бързо нарисува няколко символа върху лявата си длан.
Вие сте Пен Сян Бин.
Само по себе си писането по длан не беше особено добър начин на общуване. Обикновено хората го използваха само за да изяснят неяснотата между две думи, които звучаха еднакво. Но тук долу нямаха по-добър начин. Както и да е, бързите движения бяха достатъчни за Бин, за да разпознае собственото си име. И да схване значението — нашествениците бяха дошли през океана добре подготвени.
Само че сега нещата май щяха да тръгнат зле за него.
Щеше да е тъпо да отрича, така че отвърна с кратко кимане. Още повече, че тя беше написала твърдение, а не въпрос.
Това ли е нещото? — написа тя.
След което посочи чантата с камъка-свят, която Бин притискаше към гърдите си.
Нямаше смисъл да отрича и това, така че той отвърна с просто свиване на рамене, за да пести въздух.
Жената смукна от тръбичката на не особено адекватните хриле, след което издиша поток мехурчета, за да изчисти очилата си. Очите й бяха зачервени от солената вода и с бръчки в ъгълчетата — сигурно резултат от живот, подчинен на внимателно вглеждане. Може би беше технически специалист, а не воин — но въпреки това бе част от елитен отряд. От онези, които никога не се отказват.
Звуците от сражението вече се отдалечаваха. Жената написа нова серия знаци върху дланта си. Този път обаче Бин не можеше да следва движенията на пръста й достатъчно добре, за да я разбере. Вината не беше нейна, разбира се, а по-скоро на неговото не особено добро образование. Този път иимплантът в окото му не му предложи помощ.
Бин поклати глава, за да покаже, че не разбира.
Изгубила търпение, жената се огледа, премести се към скосената таванска стена и почна да пише по водораслите — пръстът й оставяше ясни следи.
Лоялен гражданин ли сте?
Обърна се и потупа значката на лявото си рамо. Бин я забеляза чак сега. Беше емблемата на въоръжените сили на Китайската народна република.
Примигна изненадано. Разбира се, че беше лоялен китаец! Но гражданин? Като жител от крайбрежието имаше известни права… но не и законно жителство
„Все пак гордея ли се, че съм китаец? Разбира се. Че защо да не се гордея? Ние водим света.“
Но тази мисъл не беше на преден план в главата му.
Важното бе, че той беше забелязан от важни хора някъде високо по пирамидата на властта, задълженията и привилегиите. От хора достатъчно могъщи, за да пратят специални правителствени части на опасна и политически рискована мисия далеч от дома.
„Те знаят името ми. Изпратили са елитни бойци през океана, за да ме приберат. Или ако не мен, то камъка-свят.“
Не че беше сигурно, че ще победят. Дори най-силните държави като Китай често биваха надхитрявани от Новия елит на планетата. В края на краищата нали тази жена се криеше тук долу с него.
Не. Едно нещо имаше по-голямо значение от гражданството и верността към страната. Макар че богатите бягаха на изкуствени суверенни държави като Нов Пулупау, старомодните правителства продължаваха да контролират територии, на които живееха милиарди обикновени хора — тънещите в мизерия бедняци и измъчените представители на средната класа. А за Бин това означаваше само едно.
„Господарите на Китай държат Мей Лин и Сяо Ен в ръцете си. Или могат да ги пипнат всеки момент. Нямам избор.
Никакъв избор.“
Протегна ръка към покритите с водорасли дъски. Но още докато рисуваше първия знак, ИИ в окото му се намеси с укор:
Не го прави, Бин.
Има и други възможности.
Той обаче поклати глава и изсумтя кодовата дума, която му бяха казали, за да разкара досадника. Изкуственото присъствие в дясното му око изчезна и той вече виждаше фигурите, които рисуваше в тънкия слой водорасли, по-ясно.
Дойдох просто да си купя соев сос.
Жената го зяпна. От объркания й поглед Бин разбра, че не е от централното крайбрежие на Китай, където тази стара шега все още предизвикваше спонтанен смях дори сред кулитата, работещи на Новата велика стена. Е, хуморът не беше стихията му. Бин продължи да пише.
Ще помогна на страната си.
Какво трябва да направя?