Битие
Шрифт:
Слухът му също се върна. Оттатък преобърнатата маса, на която беше седял само преди секунди, се чуваха викове. Различи протестиращия, възразяващ глас на д-р Нгуен. И други гласове — резки, заповеднически. Подът се тресеше от тежки стъпки. От пръснатия прозорец долиташе грохот — на военни машини, успели незабелязано да пресекат океана чак до изолирания атол. Е, какво да кажеш за наемната охрана, която уж може да осигури богатството?
Понечи да побегне… и видя професор Ян Шенсю от Нови Пекин. Беше се сгърчил до масата, пъшкаше и му подаваше нещо — паметен лист, не по-дебел от лист хартия и горе-долу със същите
Благословени да са спестовните навици на жителите на крайбрежието. Не изхвърляй нищо. Използвай всичко до последно. При пристигането си в По-нови Нюпорт Бин тайничко си беше запазил малкия апарат за подводно дишане, който пингвинът му беше дал в Хуанпу. Негова ли беше вината, че никой не си го поиска? В добре оборудваната кухня беше успял с ловкостта на контрабандист да напълни мъничката резервна бутилка.
Сега, докато скачаше в бурята солени пръски, мехури и шум на двигатели, намери пипнешком компактния дихател с една ръка и го разгъна. Камъкът-свят в другата му ръка го теглеше надолу. В един ужасен момент насмалко да изпусне апарата, но все пак си го сложи, изрита сандалите си и се хвана за някаква подпора на един от набитите в дъното стълбове.
„Добре. Спокойно — каза си, когато въздухът потече плавно в дробовете му. — Успокой се. Дишай бавно и равномерно. Движи се бавно и равномерно. Мисли бавно и равномерно.“
Обикновено бистрите води сега бяха мътни от вдигнатата тиня и изгорелите газове, откъснатите водорасли и парчетата разбит корал, както и от мъглявата фосфоресценция на диатомеи. Нещо непознато, може би теч от двигателите, изпълни устата му с мазен привкус. Въпреки това Бин беше благодарен — по този начин оставаше скрит.
Около него се чуваха шумове — още експлозии и трясък на оръжия някъде горе.
Опитваше се едновременно да успокои разтуптяното си сърце и да изглежда микроскопичен. Особено след като се огледа и видя няколко съда непосредствено оттатък рифа — препречваха входа към лагуната покрай крайбрежните руини. Несъмнено бяха някакви подводници. Потайници, предназначени да докарват командоси. Не можеше да ги види добре. Най-близката приличаше на малко по-трепкащи призрачни вълни в неспокойните крайбрежни течения…
… а после ииуерът в дясната половина на полезрението му се намеси и направи някаква магия, за да преодолее камуфлажа. И изведнъж изчистената картина, по-истинска от реалността, показа най-близкия боен кораб — издължен, подобен на крокодил, устата му още зееше, след като беше изплюла нападателите.
„Доктор Нгуен каза, че имплантът бил съвсем прост, колкото да ми помага с преводите. Но той май прави много повече неща. Може би дори е умен?“
Мисълта явно беше достигнала до контролиращите говора нерви, защото неизреченият въпрос провокира отговор, който се появи за момент в дясното му око. Един-единствен прост знак.
ДА.
Бин потръпна. Вече си имаше спътник — ИИ — вътре в себе си. От една страна, това изглеждаше крещящо нарушение, също
„Дали да се опитам да стигна някой от другите острови?“ Дори По-нови Нюпорт да беше превзет, останалата част от курортната колония сигурно все още се държеше, ако можеше да се съди по гърмежите и трясъците на продължаващото сражение. Лоялността му бе лично към д-р Нгуен, а не към някакъв консорциум на богаташи. И все пак парите, които те плащаха за Мей Лин и детето, бяха достатъчна причина да се опита.
Разбира се, стига да бе възможно. Камъкът-свят беше твърде тежък, за да го мъкне, при това докато се мъчи да избягва акули и нападатели. Пък и…
„Скоро ще разберат, че камъка вече го няма. Всеки момент могат да започнат да претърсват морето.“
Взе решение. Камъкът трябваше да остане долу.
Вече беше забелязал няколко части от срутения дворец, където покривът изглеждаше относително здрав и вероятно предлагаше множество кухини и скривалища. Места, които можеше да забележи единствено жител от крайбрежието. Ако се скриеше добре и не се движеше, за да сведе до минимум разхода на кислород, нападателите можеше да се откажат след бързо претърсване и да приемат, че камъкът-свят вече е преместен на някой от другите острови.
Пусна подпората и остави камъка да го повлече надолу, докато краката му не стигнаха тинята на дъното на четири или пет метра под повърхността… а после и допотопния паваж под нея. Може би това бе церемониалната алея на краля на Пулупау. Бин се затътри по нея, благодарен, че няма никакви остри корали. Забързано, като в същото време внимаваше да не се изтощава, мина покрай няколко ръждясали автомобила — може би любими навремето, но недостатъчно, за да бъдат прибрани, когато височайшето семейство бе избягало от надигащото се море.
„Ето там. Онзи прозорец. Фронтонът изглежда в добро състояние. Идеално.“
Може би твърде идеално… но нямаше време да придиря. Серия подскоци го прекара през купчина отломки и той най-сетне стигна до отвора. Спря за момент, за да побутне перваза и рамката, за да провери колко са стабилни. Богатите водолази сигурно вече бяха проучили мястото. Би трябвало да е безопасно.
Вмъкна се вътре и се озова в очакваната подобна на пещера кухина. Под тавана дори имаше малък въздушен джоб. Въздухът сигурно беше негоден за дишане, оставен от предишни търсачи на интересни местенца.
Нямаше фенер, така че се присви до отвора, стисна чантата и зачака. Щеше да чака или докато лошите си отидат, или докато въздухът му свърши. Очилата на дихателя имаха груб таймер. С късмет и ако дишаше много бавно, можеше да изкара под водата почти час.
„Преди въздухът ми да свърши и да се наложи да изплувам, ще скрия камъка-свят. И няма да кажа на никого.“
Хрумна му нещо — дали абсолютно същата клетва не е била дадена и от Ли Фан Лу, последния собственик на извънземната реликва? Онзи, който бе събрал колекция от странни камъни под имението си? И бе устоял на всеки натиск да предаде древния междузвезден пратеник, макар това да му бе струвало живота?