Битие
Шрифт:
„Най-стария оцелял беше непреклонен, че трябва да превключим в този режим само след няколко дни разговори с отделните артенци. Време било да се захващаме на работа, така каза. Жалко. Разглеждани един по един, пътниците в Артефакта бяха различни, завладяващи, озадачаващи… а сега Хамиш Брукман твърди, че той е създателят им!“
Поради някаква неясна причина беше започнал да мисли за Най-стария оцелял и за Брукман като за двете страни на една и съща монета. Като за симптоми на по-голяма загадка.
Патрис Чомбе, експертът по манипулиране на животинското поведение, коментира само с една дума публичното изявление на Брукман:
— Впечатляващо.
Емили се завъртя рязко към него.
— Впечатляващо? Този… този лъжец! Анализирахме хипотезата за измама от всеки възможен ъгъл. Някои извънземни технологии може и да не са изпреварили нашите с много десетилетия, но са цял куп! Най-добрите лаборатории ще трябва да ги разнищват години наред. Няма начин някоя малка клика холивудски
— Да не забравяме и анализа на орбитата — почна Генадий. — Артефактът се движеше по спирала от дълбокия космос по траектория, която човек никога не би…
И беше прекъснат на свой ред от Хайхон Мин.
— Опровержението е още по-просто, другари. Камъните, които експлодират под земята, като жертват част от себе си, за да извикат и да бъдат намерени. И онези, които проблясват в Астероидния пояс. Те правят концепцията толкова абсурдна, че трябва да се замислим дали изобщо някой ще обърне внимание на този Брукман.
„И още как.“ Джералд примигна и се усмихна криво на китайския агент. Понякога най-очевидното не е онова, което първо ти идва в главата. И все пак…
— Разбитите кристали и далечните проблясъци са ужасно недосегаеми — съгласи се Джералд. — Всички знаем, че голяма част от населението има проблем с логическите абстракции. Щеше да е различно, ако разполагахме с втори работещ камък. Това щеше да изглежда осезаемо и никой нямаше да обърне внимание на този тип.
Естествено, имаше и по-важна причина да иска втори артефакт. Защото неговата история можеше да се окаже различна.
— Въпреки това няма как да не се запитам — продължи Хайхон Мин. — Защо господин Брукман изобщо опитва това?
Акана сви рамене.
— Целта му не е да убеди всички. Определено не учените и интелигенцията. Може би не дори мнозинството. Както научихме в началото на двайсет и първи век в Америка, лесно може да се заблуди голямо малцинство от населението с нелогични и конспиративни теории. Брукман е майстор в изкуството да се манипулира онова, което задвижва най-силно повечето хора — желанието, водещо до вяра.
— Но… — обади се Емили. — Да признае престъпление…
— Както Бен посочи току-що, това подсилва достоверността на думите му. Кой ще признае нещо, което може да го вкара в затвора, освен ако не е подбуден от искрено чувство за вина? Помислете! Ако всички учени и експерти обявят, че няма измама, за какво може да бъде затворен Брукман? Заради това, че е направил откровено невярно публично изявление, когато не е под клетва ли? Всяка година има какви ли не луди твърдения и „медийни изявления“ на подобни блудкави лъжи — и никой не опира пешкира.
— Не. — Акана поклати глава. — Онова, което ме впечатлява най-много, са защитните механизми, вградени в историята му. Помислете си какво ще стане, когато го сложат на детектор на лъжата и го попитат: „Направихте ли номер?“ Ще може съвсем честно да заяви: „Да, направих.“
— Момент — обади се Емили. — Имаш предвид номер с изработката на фалшив артефакт или с твърдението, че е участвал в създаването на фалшив артефакт?
— Именно — отвърна Ана и продължи, докато Емили видимо се мъчеше да схване логиката. — Ако получи помощ да представи скалъпени доказателства, ще разполага с конспирация, колкото и нескопосана да е, към която да се обърне. Истина и измислица ще са толкова близо една до друга, така оплетени, че всеки по-умен човек ще може да накара всички лампички на детектора да светят в зелено или кехлибарено!
Изпълненият й с неохотно възхищение тон изпълни със страхопочитание останалите членове на комисията. Накрая Джералд попита:
— Но какво цели той?
Акана затвори очи за момент.
— Тук ме хвана натясно. Разбира се, за човек като него малко повече слава никога не е излишна. И каквото и да каже утре или вдругиден, поне една трета от населението на Земята ще го слуша. Освен това със сигурност успя да разсее света от паниката, причинена от историята на артенците — за това как разумните видове стигат до внезапен край. Каквото и „решение“ да реши да предложи Брукман, можете да се обзаложите, че то ще има своите слушатели и последователи.
Разбира се, Джералд се чувстваше малко използван от това да бъде публично унижаван от някакво си литературно и филмово светило. В същото време обаче се чувстваше някак встрани от всичко това, дори развеселен.
„Ако Хамиш Брукман иска да е по-прочут от мен, да заповяда.
Само… ще я видим оная работа с «изчерпан» и «лесен за подлъгване».“
— В такъв случай по-добре да се захващаме отново за работа — каза той високо. — И да се надяваме, че ще се случи нещо, което ще промени посоката, в която върви тази игра.
И в рамките на следващия един час нещо наистина се случи. И промени играта. И Джералд си припомни старата поговорка.
„Внимавай какво си пожелаваш.“
Добре дошли отново. Продължаваме да отразяваме реакцията на целия свят към Хаванския артефакт. Миналата седмица контактната комисия направи нещо мъдро и ловко. Поискаха да изслушат всеки един от живеещите в Артефакта извънземни — или „артенци“ — поотделно и индивидуално.
Деветдесет и две симулирани същества, представляващи деветдесет и две различни извънземни раси, които едно време поглеждали в небесата от планети като нашата, взирали се в звездите и се питали дали са сами във вселената. Докато не започнали да слушат камъни, паднали от небето. Докато не били убедени да подчинят волята и скъпоценните си ресурси на един велик проект.
Да произведат още кристални пратеници и да ги изстрелят в космоса, продължавайки веригата. Подобно на семената на глухарче. И наистина, от гледна точка на глухарчето това е чудесна сделка! Щом всяко цвете е обречено да живее само един кратък пролетен месец, защо да не пръсне хиляди шансове за оцеляването си? Нови залози? Малки инвестиции във възможността за вечно съществуване? Поне такава е била играта, избрана от стотина по-ранни раси.
По цял свят слушахме консенсусната реклама, представена от „Най-стария оцелял“. Депресираща история за малките шансове за какъвто и да било друг начин за успех. Шансове против оцеляването на всички развити цивилизации. Новината дойде с обещания за помощ. С инструкции как да произвеждаме милиони и милиони спасителни семена и да осигурим шанс за безкрайно размножаване. За избраните хора. За щастливците.
Контактната комисия обаче настоя за разнообразие — поиска да чуе отделните свидетелства на всеки обитател на Артефакта. И това разнообразие отново вдъхна малко живот на разговора. Видяхме индивиди, които някога са наподобявали прилепи, щъркели или гигантски богомолки… сепии и гигантски чехълчета с огромни мозъци… които ни показаха завладяващи картини от родните си светове. С координати, към които сега насочваме огледалата на телескопите си, за да потвърдим съществуването на планети в потенциалната зона на живот! Но…
… но астрономите не успяват да открият излъчвания или следи от индустриални цивилизации. И с това явно потвърждават тъжната история на Най-стария оцелял. Но за това ще говорим по-нататък.
Ако сравним разказите на всеки обитател на Артефакта (тоест на онези, които решиха да ни сътрудничат), започваме да виждаме различията и сходствата между разумния, използващ инструменти живот. Събраните данни са отчайващо оскъдни — само колкото за енциклопедия! (Те твърдят, че по-голямата част от капацитета на кристала е запазена за „по-важни неща“.) Въпреки това научаваме за различни дървета на живота. За алтернативни култури и видове разум. За други пътища към възхода… и други пътища към падението.
Да се надяваме, че по-късно ще има още подобни интервюта.
Поразителното във всичко това (освен онова абсурдно твърдение за „измама“) е забележителното разнообразие на личности, с които се срещаме. Някои от артенците са дошли от строго управлявани общества. Когато дошло време да качат личности за следващото голямо разпръскване на семена, във всяка спора било добавено копие на владетелката или владетеля. (Нима един фараон не би направил същото?) И арогантността на тези аристократични пътници явно си е останала все така силна през хилядолетията. (И освен това ги постави на дъното на нашата постоянна „класация за популярност на извънземните“.)
Други общества прибегнали до лотария или избирали своите „най-добри“ за копиране. Някои се опитали да осигурят една спасителна капсула за всеки член на расата си. Всичко това предизвика оживен дебат сред хората как да процедираме самите ние, ако решим да приемем предложението.
Да, именно този разговор събуди интересно подозрение от страна на една от най-будните умни тълпи. Да се замислим. Като въвличат обществеността в дискутиране как да изберем своите пратеници, артенците успешно променят първоначалната ни реакция. Нашия шок от идеята като цяло. Може би е добре, че комисията трябваше да приключи първия тур разговори и да продължи със свалянето на данните. Вярно, тези разговори бяха обезсърчаващо кратки. Но докато учените смъкват том след том техническа информация, ние можем да помислим върху по-широки въпроси.
Като… ами ако това разнообразие, тези повече от деветдесет толкова различни индивида, цели да ни покаже онова, което искаме да видим? Дори артенците, които изглеждат нещастни — онези, които Хамиш Брукман нарече своите „глухарчета победители“. (Не, не хваля Брукман, просто използвам остроумния му термин.) И дори обитателите, които изглеждат абсолютно побъркани. Дори те може да са част от рекламата. Или да са принудени от мнозинството в кристалния кораб да се държат по този начин.
Можем ли изобщо да разберем как стоят нещата? Може би когато космическите мисии се върнат с още образци. Тогава бихме могли да сравняваме…
Момент. Момент. Току-що долових…
Ох, това е лудост. Нима…
Лъчеви оръжия? А стига бе!