Битие
Шрифт:
50.
Предсказание
„Изкуството, което упражнявам, е единствената истинска форма на магия.“
На Хамиш му бяха нужни години да осъзнае това, макар че сигурно го беше подозирал още като дете, докато поглъщаше фантастични романи и играеше интерактивните игри с най-добри сюжети. По-късно, в университета и по време на докторантурата си, докато прилежно изучаваше натруфените закони и заклинания на науката, нещо в цялото това начинание винаги му се бе струвало погрешно.
Не, погрешно не беше правилната дума. А стерилно.
И един ден, когато реши да си спести упражнение по биомедицина и избяга в огромния свят на един малък роман, откри ключ към дилемата си в думите на автора Том Робинс:
Науката дава на човека онова, което му е нужно.
А магията — онова, което иска.
Грубо надценяване? Определено. Но въпреки това Хамиш моментално разпозна важната разлика, която го мъчеше.
„Въпреки цялата си прелест, честност и ефективност в подобряването на живота на хората науката изисква ужасна цена — да приемем онова, което ни казват експериментите за вселената, независимо дали то ни харесва, или не. Науката означава консенсус, екипна работа, градивна, изпълнена с уважение критика и работа с и чрез законите на природата. Науката изисква да произнасяме често омразната фраза Може и да греша.
От друга страна, магията е онова, което се случва, когато убедим самите себе си, че нещо съществува, та дори да не е така. Субективната Истина, побеждаваща незначителните обективни факти. Волята, триумфираща над всичко друго. Нищо чудно, че дори при изобилието на богатства и познания, породени от науката, магията си остава по-популярна, по-вкоренена в сърцата на хората.“
Дали ще се нарича вяра, самоизмама, фантазия или чиста лъжа, Хамиш беше разпознал най-великия талант на вида ни, призива, който обхваща всички култури и времена и се появява много по-често и в много повече племена от безстрастния разум! Съчетай това с достатъчно страстно желание и сместа може да те преведе през най-суровите времена, дори през периоди на пълно отчаяние.
Именно това Хамиш научи от най-добрите небивалици, изтъкани от майстори разказвачи. Да повярва, че може да живее в друг свят, подчинен на различни правила. На по-добри правила от сухите закони на този свят.
Главоногото се измъкна от току-що отворената клетка бавно и предпазливо. Две от осемте пипала опипаха рамката, после Тарсус подаде кръглата си глава и едното й огромно око, в което блестеше див интелект, огледа басейна. По пясъчното дъно бяха пръснати камъни и палмови клонки. За момент Тарсус проследи няколко риби, които се стрелкаха над нея. Бяха твърде бързи и твърде далеч, за да се опитва да ги улови. Отдавна беше изяла бавните и непредпазливите.
След като се увери, че няма други възможности и опасности, Тарсус изтласка водата от сифона си, измъкна се от клетката и се насочи към единственото нещо, представляващо някакъв интерес. Направена от хората кутия с два капака отгоре.
Всеки път, когато я пускаха, това означаваше, че трябва да изпълни задача — задача, която вече бе изпълнявала много пъти.
Само че всяка вечер, още по време на докторантурата, Хамиш усещаше призива на старомодния си лаптоп и героите, които живееха в него. Всеки ден по време на досадните семинари и педантичните лабораторни упражнения в главата му продължаваха да изникват драматични ситуации. И повечето от историите, оживяващи под пръстите му, се въртяха около едно-единствено настойчиво безпокойство.
„Да, експериментът е успешен. Новото устройство изглежда страхотно. И може да допринесе за прогреса и да направи живота на много хора по-добър.
Ами ако нещата се объркат ужасно, дори катастрофално?
Ами ако този път сме прекалили?“
Представяше си лигава плесен, която се измъква от затвора си в лабораторните стъкленици, залива пищящите учени и след това се излива навън и поглъща целия град. Някакво обещаващо ново лекарство можеше да има ужасни странични ефекти със забавено действие и да превърне любимите хора в ужасяващи непознати. Представяше си роботи, които преодоляват всичките си програмирани предпазни инструкции и започват кървава вакханалия, а след това използват някогашните си господари за резервни части. В следващата гробница, разкопана от някой наивен археолог, можеше да има отровни спори или духове. Представяше си как ново хапче против забременяване дава началото на Децата на прокълнатите, в помощ на които се притичват абортирани плодове! Или добронамерени еколози, които съсипват индустрията на планетата и връщат човечеството в нова каменна епоха. Представяше си как търсачите от СЕТИ привличат хищни компютърни вируси, които хипнотизират човечеството и превръщат хората в роби. Вярно, сценариите бяха зловещи и сензационни, но пък това само ги правеше по-лесни и приятни за писане!
Разбира се, винаги имаше водещ герой, който — с гласа на Хамиш — започваше всяка книга с размахване на пръст и отправяне на сурови предупреждения за надвисналата Голяма грешка. Главен герой, който по-късно, когато купчината мъртви се превръщаше в цяла планина, винаги казваше: „Нали ви казах!“
Тарсус увисна над кутията и с осемте си пипала заопипва полираното дърво. Приближи първо едното си око, после другото и заразглежда новите украшения върху затворените капаци.
Знаеше, че ще й позволят да отвори само едното отделение. Веднага щом избереше капак, другият щеше да се заключи. Не че това имаше значение. Тя винаги получаваше награда (сочен рак), независимо коя вратичка избереше. И въпреки това никога не избираше напосоки.
Отвън се тълпяха лица — човешки лица, притиснати от другата страна на наблюдателното стъкло. Очите им, единственото нещо, което бе сходно с устройството на октоподите, следяха всяко нейно движение. Тарсус имаше чувството, че изборът й е от значение за тях. И затова прилежно разгледа картинките върху капаците, както с очите си, така и с върха на едно пипало.