Битие
Шрифт:
Когато кариерата му излетя нагоре с книги, филми, а после и с виртуални адаптации, срещу него веднага скочиха куп завистливи критици. Историите му се основавали само повърхностно на научни факти. Проучванията му представлявали просто събиране на достатъчно богат речник и жаргон, за да направят измислицата му правдоподобна.
Още по-лошото според критиците бе, че Хамиш Брукман игнорирал всички съвременни предпазни средства и нива на отговорност, издигнати от съвестни мъже и жени, за да не се допуснат точно такива грешки като описаните в историите му. Един критик дори твърдеше, че бил открил
И нямало ли повечето от предупрежденията му да станат съмнителни в един свят с повече прозрачност вместо с по-малко?
Отначало подобни отзиви го засягаха. Но с времето Хамиш се научи да игнорира критиците, дори онези, които го наричаха „предател на науката“. Постигаше го съвсем просто, като включваше тях в следващата си история (с леко променени имена), за да бъдат изкормени в един или друг момент. Това му носеше достатъчно удовлетворение. И ироничното следствие бе, че подходът му позволяваше да остава истински мек и любезен с почти всички в този обикновен реален свят.
Тарсус не откри в символите никакъв смисъл.
В редки случаи разпознаваше единия или другия набор, когато фигурите бяха оформени като нещо, което й беше известно. Риба, просто изображение на октопод или издължена човешка фигура. Много по-чести обаче бяха ъгловатите емблеми — комбинация от чисти, еднообразни и статични цветове, които хората като че ли предпочитаха… толкова различни от едва доловимите полутонове и сенки, пробягващи по-бързо от мисълта през светлочувствителната кожа на всяко главоного и позволяващи на октопод като Тарсус да се слее с почти всеки фон.
Тези емблеми си бяха тук както винаги, монотонни и безинтересни. Само че този път формите им бяха необичайни. Имаха очертанията на дишащи въздух създания с крайници, които можеха да ги придвижват по сушата.
Фигурите обаче не бяха човешки.
И тъй, за известно време, особено през годините с Каролин, Хамиш намери известно щастие в игрите с вселени, измислени от самия него — вселени, в които той беше Бог, налагаше сурови наказания за амбиции и суетност, въздаваше правосъдие заради греховното високомерие и възгордяването от технологиите.
Пък и нима цивилизацията не го ценеше много повече като автор на страшни приказки, отколкото го беше уважавала преди като учен?
„И кой съм аз, че да споря с цивилизацията?“
И все пак, докато годините минаваха и гласът му ставаше все по-силен и го превръщаше в лидер в набиращото сила Движение за отказване, се появиха странни моменти, изпълнени с нещо като съжаление.
И това го връщаше тук, в изходната точка, към темата, която се опитваше да прогони от винаги заетия си ум. Посланието на артефакт-пришълците — пришълците, обитаващи виртуалното
„Никой не оцелява — уверяваха те. — Не и като органични същества, обитаващи крехката, тънка повърхност на планетите, изложени на безброй опасности отгоре, отдолу и от всички страни. Плюс безбройните опасности, сътворени от самите тях. Този тип живот просто е прекалено крехък, податлив на множество грешки и отклонения. Светове люлки като вашата Земя са чудесни за зараждане на нови разумни раси. Но след това трябва да продължите на по-висок етап от съществуването, защото времето изтича.“
Това го поставяше в затруднение. Една частица от него се чувстваше отмъстена от думите на извънземните. Частта, която винаги бе гледала на цивилизацията и нейната помпозна, самомнителна лудост като на нещо безплодно. Част, която открай време знаеше колко неадекватни са човешките същества. Вид, обречен от самото си появяване, било от Бог, от съдбата или от свадливата си природа.
А сега? След като знаеше, че повечето или всички разумни раси са станали жертва на същия дълъг списък смъртоносни грешки? Това като че ли само потвърждаваше становището му. Всъщност нищо друго досега не беше вляло повече енергия в Движението за отказване, колкото откровението на извънземните. Нови членове и дарители прииждаха към Пророка и каузата му. Привлечени от неговата най-нова и блестяща реклама.
— Извънземните не казват, че всички видове измират… — проповядваше Тенскватава в ефир. — Те казват само, че престават да бъдат забелязвани като амбициозни високотехнологични цивилизации.
— Това означава, че има изход! — продължаваше Пророкът. — Начин да избегнем многото провали и модели на изчезване, описани от извънземните. И този начин е да излезем от играта! Други някъде в космоса, може би много други, сигурно са решили да отстъпят назад от бездната, към която ги тласкат високите технологии. Избрали са да избегнат минните полета, подвижните пясъци и самоубийствения курс, при това по възможно най-простия начин. Като се върнат към старите, по-мъдри пътища. Като престанат да вървят напред.
Тарсус заразглежда цветните шарки. Една беше назъбена и симетрична, почти като морска звезда. Цветът и текстурата обаче бяха странни, с рязко смесено възприятие, със загатнат вкус, който донякъде приличаше на вкуса на мида със зрънца манганиев окис в черупката.
Другото изображение беше по-обло и приличаше на нещо като медуза. Под пипалото обаче се долавяше неравност, която намирисваше на време… много време, пресечено и застояло.
Изображенията изобщо не я интересуваха, но тя знаеше, че трябва да ги изучава и после да избере едно уж като предпочетено, в противен случай капаците нямаше да се отворят. Затова опипваше хартията, взираше се в нея, дори използва клюна си, за да я опита, докосваше я с език и се чудеше какви ли неща се крият зад смляното дърво и водонепроницаемата паста…
… и после избра.
Възбудено мърморене изтръгна Хамиш от унеса му и го върна в настоящето. Повечето зрители в Центъра за главоноги и делфини се бяха лепнали на стъклото, отделящо ги от големия аквариум, в който прочутият октопод предсказател най-сетне бе избрал единия от двата отвора, всеки от които символизираше алтернативно бъдеще.