Битие
Шрифт:
— … обхвата на приемливия потенциал… — внимателно изрече той, докато движеше пръст по дланта си, имитирайки сложните знаци. Често го правеше, когато някоя дума не му беше ясна. Видя, че останалите се поусмихнаха. Бяха свикнали с подобни неща.
— Просто ми е трудно да повярвам, че могъщи хора ще си правят толкова труд… да търсят като луди подобно нещо дори след като са научили за Хаванския артефакт… освен ако не си мислят, че имат реална възможност за успех. Освен ако нямат основателни причини да смятат, че тези легенди са нещо повече от легенди.
Погледна д-р Нгуен, изненадан от собствената си дързост, и добави:
— Обзалагам се, че много неща в доклада са били спестени, господине. Възможно ли е същите групи вече да притежават световни камъни? Сега, в нашата епоха?
Менелауа поклати глава и изръмжа:
— Това е нелепо!
— И защо, Пол? — обади се Ана Аройо. — Аз бих обърнала поне мъничко внимание на това съвпадение във времето. Може би тези неща са кръстосвали околния
— Ако са били толкова много — възрази Ян Шенсю, — нима някои от тях нямаше вече да са открити от геолози, търсачи на скъпоценни камъни или селяни, орящи земята си? Те са различни дори да са разбити или обгорени!
Ана сви рамене.
— Нямаме представа какво става с тези неща, ако се счупят. Може да се разлагат бързо във форма, която почти не се отличава от обикновените кристали. Може пък да се превръщат в пясък, прах или дори да се изпаряват. Както и да е, да предположим, че някои от тях са били открити и е станало ясно, че са нещо особено. Всички знаем как са се отнасяли хората от всяка древна култура към редки и скъпоценни неща. Били са поднасяни като дарове на владетели, които ги пазели на тайни места! Може от време на време да са ги изнасяли, за да ги използват в някакви тайни обреди или за да впечатлят простолюдието. Но след това винаги са ги прибирали… докато градът не е бил разграбван и скривалището не е било изгубено завинаги. Или пък предметите са били погребвани заедно с владетеля, което в крайна сметка е същото. Така или иначе, истината се превръща в легенда — а подобни легенди има безброй!
Тя се обърна към Бин.
— Нали се е случило точно това, когато Ли Фан Лу се е сдобил с камъка-свят? Пленник на този стар начин на мислене, той е пазел тайната, най-специалното нещо в живота му, и я е отнесъл със себе си в гроба.
Ян Шенсю замислено рече:
— Всъщност се твърди, че Първият император Цин и Чингис хан били погребани със съкровищата си, сред които и…
Д-р Нгуен прекъсна дискусията, като вдигна ръка, за да привлече вниманието им. До този момент стоеше абсолютно неподвижно и се взираше в пространството — или в сцени, които можеше да види само той по вътрешната повърхност на очилата. Сега чернокосият богаташ заговори с тих глас, в който Бин със сигурност долови равни части изненада и примирение.
— Изглежда, събитията настигат размишленията ни. Моите източници ми казват, че постъпват сведения…
Свали очилата си и погледна Бин в очите.
— Изглежда, мой млади приятелю Сян Бин, че в крайна сметка може да се окажете прав.
Наричайте ме Агар 23 .
Общувам с всички вас чрез кодирани канали заради собствената си безопасност, макар че този (*) псевдоним би трябвало да удостовери, че съм надежден човек и честен свидетел, минал курсове по визуален скептицизъм и обективна правдивост в Женския университет в Абу Даби. Разбира се, не виждам конфликт между това и факта, че съм добра мюсюлманка.
С което стигам и до разказа си. Защото рано тази сутрин стоях на свещеното място в Мека, изпълнена с благодарност за повелята на Втория халиф, който мъдро, щедро и въпреки известна упорита съпротива даде на жените поклонници равни права в стремежа ни да изпълним нашето свещено задължение хадж.
Тази благословия е още по-голяма предвид факта, че живея живота на прокудена, под друго име. (Няма съмнение, че някои ще свържат този псевдоним с определено лице, което не се преследва от някоя държава или закон, но въпреки това е под прицела на могъщи сили. Защото като истинската Агар, аз не съм без закрилници, да бъдат благословени. Освен това мен отдавна няма да ме има, когато това забавено съобщение падне като тежък камък, за да развълнува тъмните води на Мрежата.)
Разбира се, вече би трябвало да има други съобщения или слухове за онова, което се случи преди няколко часа, малко преди зазоряване при свещената Кааба. Въпреки това аз ще изложа своето свидетелство.
Тъкмо започвах третата от седемте обиколки таваф около вътрешния двор на Голямата джамия и се молех, както някога се е молила Агар, за утеха и помощ в изгнанието ми, когато горещ пустинен вятър задуха към нас от изток, над покривите на Замзам, сякаш предизвикан от готвещото се да изгрее слънце. Зефирът развя черното платно кисва, което пази и почита светилището, издигащо се на мястото, където Адам за първи път сложил камък върху камък и така положил началото на епохата на Човека строител. Същото място, където Ибрахим и Измаил, син на същата Агар, поправили основите и осветили мястото в прослава на Аллах.
Толкова силен бе поривът, че накара мнозина поклонници да паднат на колене или да приклекнат, разкривайки на нас, които обикаляхме много по-далеч, чудна гледка — ясен изглед към източния ъгъл на Кааба, където самият пророк Мохамед, благословен да бъде, вградил със собствените си ръце прочутия Черен камък в стената.
Същия Черен камък, който паднал от небето, за да покаже на Адам и Ева къде да принесат първата си жертва и да се проснат ничком пред Светото име.
За неверниците и модернистите, които мислят, че светът може да бъде обяснен от
Но тогава как тези хора биха обяснили сигурните свидетелства, че Черният камък някога е бил прозрачен и ослепително бял? И е станал червеникавочерен заради греховете, които е поел през изпълнените с мъка столетия?
И как скептиците ще обяснят чудото, което видях със собствените си очи? Защото благословеният камък заблестя със своя светлина! Светлина, излизаща отвътре, пропъждаща здрача преди зазоряване?
Точно тогава за момент сякаш лъчи блеснаха към поклонниците, някои от които не ги забелязаха, тъй като вече се бяха проснали на земята по очи. Но много други се осмелиха да погледнат и отстъпиха назад, като се препъваха, вдигаха ръце или се хващаха за главата в почуда и страхопочитание.
Всичко продължи само колкото няколко удара на сърцето. След това сиянието изчезна. Камъкът отново помръкна и стана почти черен. Само че аз видях как няколко малки петънца продължаваха да светят меко в него, особено под нежната топлота на изгряващото слънце.
А ние, бедните поклонници, стоящи, клечащи или коленичили в потрес и шок? Първоначалното изумено мълчание се смени със стонове и викове, с трескави шахади, провъзгласяващи величието на Аллах и Неговия Пророк.
Чак по-късно, сред възгласи на радост, чух надигащи се гласове и ние се споглеждахме и споделяхме и сравнявахме онова, което бяхме видели само за миг.
Чух думата „демони!“, изречена с ужас.
Някои гласове, в които се долавяше възхищение и тревога, споменаваха „джин“.
Мнозина, запознати със събитията по света, мърмореха за „онези извънземни“ — съществата, които се събуждали в онзи странен небесен камък в Америка.
Но много по-често се чуваше тълкуванието, което накрая заглуши всички други. Няколкостотин жени бяха видели едно и също в това кратко и свещено сияние.
Ангели.
23
Слугиня на Сара, жената на Аврам, родила от него родоначалника на арабите Измаил (Битие: 16). — Б.пр.
42.
Цел
След душа и храната Хакер се почувства по-добре. Дори успя да подремне: спеше с мултифона в ръка, за да може вибриращата му аларма да го събуди след два часа. Когато стана, зрението му бе много по-остро и не чувстваше ръцете си като пълни с червейчета.
Това беше добре, тъй като последваха няколко часа работа в основната лаборатория на подводния център. Седнал на работната маса, Хакер преправяше кабела от шлема си, който бе включен към звуковия имплант в челюстта му (същата верига, която бе използвал по време на злополучния полет), за да може да установи връзка с архаичния мултифон.
„Татко би се гордял с мен. Майка ми също. Може да съм капризен и надменен, но не съм някакъв упадъчен двуличник и некадърник! Разбирам техниката, която използвам. И хората ми знаят, че съм наясно от коя страна се държи поялник!“
Погледна през отворената врата към басейна, където членовете на Племето играеха водна топка, изпълняваха наказателни удари, подвикваха си, когато мятаха топката към поредната цел, и отчитаха резултата с буйни остри цъкания. Поредното поведение, което човек трудно би забелязал сред дивите им братовчеди.
Хакер се замисли за „ъплифт“ промените, които беше видял. Дали се предаваха от едно поколение на друго? Можеше ли новият геном да се разпространи и сред обикновените делфини? И ако да, дали проектът вече не беше успял повече, отколкото си бяха мечтали създателите му? И дали не се беше сбъднал най-лошият кошмар на противниците му?
„Ами ако работата бъде продължена, за да се довърши започнатото тук? Дали това ще обогати живота ни с, да кажем, философски спорове с някой интелектуалец делфин? Дали ще можем да работим и играем с някое умно шимпанзе? Ако други видове започнат да говорят и да създават нови неща, дали ще ни възприемат като равни, като членове на тяхната цивилизация, или ще бъдем дискриминирана класа за тях?“
Спомни си уроците по литература за Х. Дж. Уелс, Пиер Бул и Кордуайнър Смит, които развиваха тази концепция, но винаги от позицията на робството. Във всички случаи, както и във всички филми клишета, авторът и режисьорът показваха как жестоките човешки господари си получават заслуженото. Прости поучителни истории, за които той винаги си мислеше, че се отнасят не толкова за високомерието, колкото за наказанието за това, че си се показал като лош родител.
Ами ако този „ъплифт“ се извършеше с най-добри намерения, без никакъв намек за потисничество или жестокост, воден единствено от любопитство, стремеж към разнообразие или дори състрадание? Дали пак нямаше да има ужасни грешки и непредвидени последствия? Някои критици сигурно бяха прави. Подобно начинание от страна на хората бе все едно някой осиротял и малтретиран тийнейджър да се опитва да се грижи за диво дете.
„Дали сме достатъчно добри? Достатъчно мъдри? Дали заслужаваме подобна власт?“
Само допреди месец изобщо не би си задавал подобни въпроси. Всъщност чувстваше се променен след преживяното в морето.
И същевременно си даваше сметка, че самото задаване на въпроса е част от отговора.
„Може би ще действа в двете посоки. Казват, че човек израства само когато помага на другите.“
Баща му би нарекъл това „романтични глупости“, но не и Лейси, сигурен беше в това. Изведнъж повече от всичко на света му се прииска да поговори с нея.