Битие
Шрифт:
Някой — Тенскватава — посегна към прозрачния череп и го побутна с пръст. Завъртя го, докато ухилената уста и очните кухини почти се обърнаха към Хамиш, погледнаха го налудничаво развеселено…
… и точно тогава внезапно блесна ослепителен лъч, който го прониза право през контакт-ИИ лещата и го засипа като с шрапнели с припокриващи се образи…
… планета с тъмни континенти и тесни морета, предадени в сумрачни тонове, с изключение на една-единствена лъкатушеща ивица, която искреше във всички цветове, от лазурни брегове до покрити със сняг пурпурни върхове…
… безпорядъчен назъбен градски пейзаж, забъркал едновременно кирпичени коптори, небостъргачи, наколни жилища и блестящи куполи с тръстикови покриви…
… безразборна мозайка от лица, съчетаващи клюнове,
Впечатлението продължи само една-две секунди. След това изчезна. Вцепенен, Хамиш потърси спасение в логиката. В научното размишление.
„Тази бърканица от несвързани образи… които се смесват и припокриват така хаотично… може да е остатък от някаква холографска памет. За разлика от Хаванския артефакт, черепът показва само оцелели фрагменти, запазени след като е бил повреден.“
Повреден може би от примитивните майстори, които са използвали прахове и камъни, за да го оформят и полират в някаква достойна за почитане форма, без изобщо да подозират какви поражения нанасят… или още по-рано, когато кристалът е паднал на Земята.
„Повреден и увреден, неспособен да общува ясно, а само да показва мимолетни двусмислени и объркващи фантастични образи. Достатъчно, за да хвърли в ужас примитивните ни предци и да ги изпълни с мисли за смъртта. И може би да вдъхнови други племена да изработят свои кристални черепи в напразното усилие да повторят могъществото му. Нищо чудно, че олигарси като Рупърт са решили, че това е твърде смущаващо, за да бъде споделяно с лесно изпадащите в тревога маси.“
Насочи вниманието си към Глаукъс-Уортингтън. И към нещастната му физиономия.
Но Рупърт не каза ли нещо преди малко? Че това светлинно представление е започнало едва снощи? Може би черепът никога не е бил буден — с отделни редки изключения — допреди няколко часа.
Само че… защо точно сега?
Хамиш нямаше проблем да стигне до най-вероятното предположение.
„Ох, Господи!“
Това е Тор Повлов Цепелинката, предавам от новия си район, Уеб-Осемнайсет, ниво Z12. Най-хипарливото, хапливо… или скокливо място в Мрежата. И да, идвам пред вас като абсолютно чист виртуален образ, с блестяща, свещено-куха аура. Ура! Какво? Да не очаквахте някаква реална картина с Героинята от Вашингтон? Да не искате да видите сегашния ми реален образ?
Баба би казала — уж образ! Онази подобна на труп обвивка е само контейнер. Сега живея тук, в Горния свят. Потупайте аватара ми по гърба. Усещам го. Ако позволя на някой от загорелите фенове да ме замъкне в задната стаичка (със задни мисли), контейнерът ще го покаже. Хормоналната система на старата Тор си е наред!
(Да бе… сякаш ТОВА има шанс да се случи! Както и да е, продължавайте да оферирате.)
Така че да, от „мен“ е останало предостатъчно. И ви обещавам едно — никога няма да позволя да карам на автопилот тук.
Ето какво ще ви кажа. Помогнете ми да си вдигна рейтинга и „Медиякорп“ може да извади един по-плътен холватар. Дори някой от онези, андроид-мобилните. Така ще мога да отразявам истории от нивото на реалността. А дотогава има куп неща, които да ме занимават тук, във Висините, където граждани/аматьори и герои като вас могат да издирват неправди, да пронизват лъжите с копията на прозрачността и светлината! Както го направихме заедно в „Духът на Хула Виста“.
Е, да започваме тогава.
Какво? Много от вас искат първо да научат за мен ли? Какво е да живееш по такъв начин?
Всяка година стотици катастрофално наранени хора се превръщат в затворени в желе бегълци като мен и живеят живота си чрез дистанционни сензори, а не с органични очи и плът. Макар че Мрежата е наш дом, ние не сме „качени“ кибернетични същества. Камерите и сензорите продължават да захранват старомодните нервни пътища на съвсем реалния ни пихтиест мозък.
За някои това е мъчителен и ограничен живот, на който могат да завиждат само глупците. Въпреки това обаче има и десетки хиляди нормални, напълно здрави хора, които влизат във ваните и рискуват да атрофират телата си в опит да следват нас, „пионерите“, по пътя на живия холватар.
Надявам се, че сред вас няма такива глупаци. Само един на сто успява да извърши прехода така добре, както го направих аз — да се впусне в информационните магистрали, преминавайки от предчувствие към сравняване и потвърждаване. Връзките, които преди
Добре, успях да го покажа като нещо привлекателно, нали? Все пак ще ви кажа да не идвате тук. Защото боли! А има и странни сърбежи, когато данните сякаш докосват кожата ми и гъделичкат гръбнака ми. Нещо, което докторите не могат да обяснят. Има го и онова гадно усещане, че някой ме вика. Не с прякора, който използвам в новинарските си репортажи. Не и с името, с което ме наричаше майка ми, а с някакво тайно име, също като в историите за магически заклинания и тъй нататък.
Добре, със сигурност има момент на желание за бягство/самосъжаление… така че нека да прогоним това с балсама на работата! Време е за умна тълпа! Хайде да се понесем към нещо в новините като рояк левкоцити!
Какво? Искате темата да бъде Артефактът от космоса? Всички ли? Та нали всички на планетата са луди по…
Не, прави сте. Повечето репортажи са скучни. Няма въображение. Споделям предчувствието на групата. Можем да се справим по-добре.
41.
По стария начин
Пен Сян Бин се мъчеше да следва разговора, отчасти защото беше очарован. Но и защото отчаяно му се искаше да го харесат.
„Ако се докажа пред тях, ако решат, че съм нещо повече от копче за включване и изключване на камъка-свят, това може да спаси живота ми. Може дори да видя отново Мей Лин и Сяо Ен.“
Тази цел не бе лесна за постигане. Останалите продължаваха да говорят така, сякаш той не съществуваше. Не че можеше да ги вини. В края на краищата кой беше той? Какво беше той освен поредния боклук, изхвърлен на брега, който по една случайност е намерил красив камък? Нима трябва да настоява да му обяснят всичко? Дуи ниту танкин… все едно да свириш на флейта на крава.
С това изключение, че се нуждаеха от услугите му като посланик-посредник между тях и съществото в камъка, а той като че ли изпълняваше тази задача достатъчно добре. Поне според д-р Нгуен, който все така се държеше приятелски с него.
Техническите експерти Ана Аройо и Пол Менелауа явно се отнасяха със съмнение към него — необразования жител на Хуанпу със загрубяла кожа и лоша дикция, който непрекъснато губеше ценното им време с глупавите си въпроси. Бин знаеше, че и двамата щяха да са по-щастливи, ако честта на прекия контакт с Куриера се поемеше от някой друг.
„Само че може ли тази роля изобщо да бъде прехвърляна? Ако умра, дали ще я поеме някой друг?“
Нямаше съмнение, че са обмисляли тази изкушаваща идея.
„Или имам някаква особеност, нещо отвъд факта, че съм първият човек от десетилетия, спрял поглед върху камъка-свят? Може би ако ме няма, ще им се наложи да търсят дълго друг, който да ме замести?“
Трябваше да подхранва тази мисъл. В някой момент именно тя можеше да го запази жив.
„Пък и така или иначе не е нужно да се доказвам като равен на тях — напомни си Бин. — Ролята ми е като онази на първия актьор в китайска опера, на когото не се налага да пее особено добре. Достатъчно е само да потанцува малко и да загрее публиката. Да е полезен, а не звезда.“
— Ясно е, че механизмът, с който разполагаме, е бил изстрелян в междузвездното пространство от различни същества и с различни мотиви от онези, които са изпратили Хаванския артефакт — отбеляза Ян Шенсю, ученият от Нови Пекин, и постави ръка върху камъка-свят, без да предизвика нещо повече от леки вълнички по облачната му повърхност. Това изпълни Бин с моментно задоволство. „Камъкът реагира много по-силно на моето докосване!“
С другата си ръка Ян посочи големия екран-афиш за сравнение. На него се виждаше сияещ триизмерен образ на извънземния предмет, изучаван в Мериленд, Америка, заобиколен от изследователи от цял свят — трескав труд, следен от милиарди и ръководен от астронавта Джералд Ливингстън, който беше открил и прибрал „яйцето вестител“ от орбита.
„За по-голямата част на света той е единственият, който съществува. Малцина подозират, че подобни неща са били откривани и преди, още преди векове и хилядолетия. И още по-малко знаят за друг активен камък, пазен в тайна тук, насред огромния Тихи океан.“
Бин замислено се загледа в триизмерното изображение на колегата си, умен и образован мъж, учен и космически пътешественик, може би най-прочутият човек в момента. Иначе казано, напълно различен от него, Пен Сян Бин, във всяко отношение. „С това изключение, че изглежда толкова уморен и разтревожен, колкото съм и аз.“