Вихър

Кол Алън

Почти почувства съжаление към проклетника. Хората, които сменяха убежденията си, рядко печелеха доверие — и всеки го знаеше, особено онези, които ги бяха вербували. Вярно в шпионажа, вярно и в политиката. Милхауз имаше само едно бъдеще — да бъде използван от доктор Искра, докато му е нужен, и после да бъде освободен.

И тъй като Искра беше Искра, помисли си Стен, това освобождаване най-вероятно щеше да е свързано с плитък гроб, а не със скришно оттегляне.

Не повече, отколкото Милхауз заслужаваше.

Стен, последван

от Килгър, си проправи път до отреденото му място. Любезен поздрав към Даул, пременен в пълна парадна униформа, окичена с медали. Кимване към другите почетни гости и политици.

Спря се до Мениндер.

— Радвам се — каза той — да видя, че сте се възстановили от трагедията на семейството ви.

— Да — отвърна Мениндер и кимна едва доловимо към емблемата на Искра. — Никой не може да проумее колко съм благодарен, че намерих нови приятели, които ме разведриха, като ми казаха колко много значи останалата част от семейството и как трябва да се погрижа за древните си имения, и, като цяло, ме убедиха да захвърля траура.

Точно както беше предположил Стен. Мениндер беше изнуден да присъства.

Военният оркестър започна да свири нещо, което би могло да мине за музика, и доктор Искра със своите помощници по петите се спусна надолу по стъпалата на дворцовата тераса и мина бавно през огромният пуст площад до платформата.

— Имаш ли идея — прошепна Стен на Килгър — защо докторът няма да оглежда войските от обичайното място?

— Попитах — изсъска Килгър. — И ми казаха, че е защото терасата е далече. А докторът иска да е близо до малките си герои.

— Доста евтина лъжа.

— Да. И това, което ме тревожи, е, че платформата не е построена правилно.

Килгър беше прав — не беше на повече от метър и половина над земята. Основната предпазна мярка при размирици изискваше платформата да е достатъчно висока, за да затрудни полудялата тълпа да я залее.

Цимбалите удариха и военният оркестър заглъхна.

В моментната тишина Стен чу някъде отдалече пищенето на флейтата на някой уличен менестрел, който подготвяше тълпата.

И тогава, сякаш по поръчка, облаците се разсеяха, силни ветрове ги отвяха сякаш бяха мръсно пране, и невероятно синьо небе проблесна над тях.

Оркестърът засвири отново и парадът започна.

Площадът на Каканите се изпълни с тракането на ботуши, ръмженето на вериги и екота на маршова музика. От време на време Стен можеше да чуе нагласените подвиквания на гледащата тълпа.

Той аплодира, като удряше с горната част на ръката си в гърдите, в алтайски стил, докато поредното военно формирование минаваше покрай платформата.

— Пети батальон, Шести полк, Желязната гвардия на Перм — обяви невидимият коментатор по високоговорителите.

— Не ги ли видяхме вече?

— Не, шефе. Онова беше Шести батальон, Пети полк. Трябва да слушаш по-внимателно.

— Още

колко дълго ще кара войските да минават пред нас?

— Проклет да съм, ако знам — прошепна Алекс. — Докато очите ни кръвясат и започнем да мърморим за чудесата на стария Искра. Това е масова хипноза, момче.

— Време е — каза Синд. Нейният наблюдател послушно се отдръпна от визьора и застана зад своята пушка. Синд зае позиция и започна своята смяна, като оглеждаше покривите на двореца и прозорците на своя сектор.

Другите екипи от снайперисти правеха същото — единият наблюдаваше, а другият чакаше зад пушката. Наблюдателят можеше да действа добре само за няколко минути, преди да започне да му се привижда движение като завеса, залюляна от вятъра, заплаха, която беше сянка от комин, или неща, които всъщност не съществуваха.

Архитектурният стил на двореца на Каканите не улесняваше работата им. Беше построен и допълнително украсен в стил, който можеше да се окачестви само като ранно неромантичен с готически водоливници.

Синд и наблюдателят й бяха заели позиция върху един от покривите на двореца със сравнително хоризонтална част, където да оставят запасните си оръжия и амуниции, а после се бяха придвижили внимателно по стръмния наклон, за да огледат. Убиточервена качулка, с цвета на покрива, върху който стояха, покриваше визьора, а двамата снайперисти бяха прикрили лицата си с камуфлажни бои.

Очите на Синд се насълзиха от усилието след няколко минути. Тя прегледа покривите, после още веднъж, рутинно. Спря и върна визьора назад.

— Ърл — каза, като шепнеше несъзнателно. — Три часът. Прозорецът на спалнята.

— Видях го — отвърна мъжът зад пушката. — Прозорецът е отворен. Не мога да видя вътре. Твърде тъмно е.

— Дай половин пръст наляво — нареди Синд.

— Охо.

— Аз ще поема пушката.

Ърл понечи да протестира, после зае визьора. Синд се премести напред, а ръцете й машинално приготвиха собствената й пушка.

Отвъд площада, встрани от прозореца на спалнята, един от капаците към покрива беше вдигнат — капак, който беше затворен преди това. И много близо до този капак имаше нисък парапет, който би създал идеално прикритие, ако някой искаше да измине тридесетте метра до мястото, където стената завиваше и осигуряваше идеален път за бягство.

Прозорецът беше на шестстотин метра от платформата и на около…

— Разстояние?

— Дванайсет… Дванайсет и двадесет и пет.

— Същото…

Синд приготви пушката за стрелба, уви ремъка й около ръката си, докато кръвообращението спре, и застана неподвижно, готова за изстрел.

Всичко, което съществуваше, беше отвореният прозорец на хиляда и двеста метра разстояние.

Тя чу как Ърл докладва, че имат възможна цел и нарежда на друг екип да направи рутинна проверка.

<