Вихър
Шрифт:
След насилствено потисничество в продължение на поколения хората бяха наясно какво ще се случи после. Някои извадиха скътаните си пари, за да подкупват. Други съставиха списъци с врагове, които да обвинят. Повечето се скриха в домовете си и зачакаха тропота на ботушите и ударите с приклади по вратата.
Но колкото и да бяха опитни в политиката на страха, съществата от Алтайския куп не бяха подготвени за това, което се случи.
Милхауз стоеше изправен гордо в новата си черна униформа, с килната
— Искам всичко да е отмерено идеално. Заемете позиция — тихо, по дяволите! И когато дам сигнал, всички се устремяваме изведнъж. Схванахте ли?
Чу се групово; „Да, сър“.
Милхауз махна царствено с ръка. Корпусът на чистотата започна да действа.
Тараниращият отряд пое водачеството. Милхауз и основните сили го следваха. Всички се спуснаха по тъмната, оградена от дървета алея, която водеше към библиотеката на Рурик. Луните на Джохи осветяваха сцената.
Библиотеката светеше до късно тази нощ. Главният библиотекар — възрастен торк на име Порей — се беше молил много, за да му позволят да избегне вечерния час и да работи до късно през нощта. Официалната причина: да сортира съблазнителните материали, забранени с извънредните декрети на Искра.
Истинското намерение на библиотекаря обаче беше да спаси колкото се може повече от материалите. Порей и служителите му се свързаха със симпатизиращи им интелектуалци. Бяха правили същото много пъти по време на управлението на Каканите. В миналото тази традиция беше спасила най-ценните текстове в системата на библиотеката.
Докато тъмните силуети на Корпуса на чистотата на Милхауз заобикаляха сградата, Порей още веднъж обмисляше избора си. Не можеше да спаси всичко. Трябваше да предаде достатъчно голям брой забранени материали, за да докаже лоялността на интелектуалното общество.
Той погледна количките с фишове и книги, предназначени за тайните хранилища в мазето. Отстрани бяха наредени материалите, които смяташе да даде на подпалвачите на Искра.
Беше много малка купчина.
Порей въздъхна. Не се справяше добре. Трябваше да реже по-дълбоко. Хвана два старинни тома. Бяха истински книги — единствените копия на творбите, притежавани от библиотеката.
Едната беше доста омачаканата „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Другата беше непокътнато копие на „Здравият разум“ от древния мислител Томас Пейн.
Порей мразеше да си играе на интелектуален бог. Измъчваше го, че неговите вкусове са единственият съдник за това, което ще остане, и това, което ще си замине.
Погледна отново към „Здравият разум“, после към „451 градуса по Фаренхайт“. Сви рамене.
Бредбъри отиде на количката, за да бъде спасен.
„Здравият разум“ трябваше да изгори. Простете ми, господин Пейн, помисли си Порей.
Чу се трошене на стъкло и стържене на метал. Милхауз нападна.
Порей зяпна, докато облечените в черни униформи младежи се втурваха в библиотеката. Служителите и доброволците нададоха ужасени викове.
— Смърт
Милхауз се завъртя към Порей и вдигна пистолета си. Порей инстинктивно издигна Томас Пейн като щит.
Милхауз стреля.
Порей падна на земята.
Също толкова мъртъв, колкото и „Здравият разум“.
Опашката пред бакалията се проточваше на половин километър. Стотици след стотици гладни същества се нареждаха на нея, купоните за храна бяха приготвени за мига, в който вратите се отвореха.
Продължиха да чакат и след като сутрешните часове минаха, което значеше седем часа за съществото начело на опашката. Стояха под слънцето, което изгаряше.
— Отварят все по-късно и по-късно всеки ден — оплака се една старица.
— И изборът на храна е все по-малък — измърмори друг.
— Всичко е боклук — добави трети. — Доктор Искра трябва да дойде и да види тази неразбория. Ще обеси собственика на магазина, задето е такъв крадец.
Преди някой да успее да отговори, опашката се премести напред.
— Отварят — извика някой. После опашката изведнъж спря. Чуха се шокирани изсумтявания. Хората от по-назад проточиха вратове, за да видят какво става напред.
Бакалията не отваряше.
Вместо това група строени войници идваха от алеята, с приготвени оръжия.
Офицерски глас избумтя над тълпата:
— Никой да не се движи. Това е проверка на документите. В лявата си ръка ще държите купоните за храна. В дясната документите за самоличност.
Тълпата бързо се зае да изпълни поисканото от офицера.
Но старата жена, която се бе оплакала от дългото чакане, имаше други виждания. Тя се отдели от тълпата и закуцука към офицера.
— Трябва да се засрамите, млади човече — каза тя. — Всички сме гладни. И сме чакали часове наред, за да купим храна за семействата си.
Офицерът я застреля на място. Подритна все още гърчещия се труп.
— Заповядай, бабке. Сега вече не е нужно да чакаш.
Командирът на смяната в квартала на богазите тръгна да обхожда барикадите, като проверяваше за дупки в защитната стена и дали пазачите са на постовете си. Барикадата се оказа толкова здрава, колкото и при последната й инспекция, пазачите бяха нащрек сякаш им беше първо дежурство.
Тя погледна към спящия квартал. Всички прозорци бяха тъмни. Това е добре, помисли си. После чу тихи звуци зад себе си. Извъртя се. Звукът беше изчезнал. Само въображение, реши тя. Аз съм глупаво същество.
Малък кораб изскочи над барикадата, картечниците му затракаха.
Изстрелите я прерязаха надве, преди да успее да извика за предупреждение.
Още два кораба се появиха и откриха огън върху квартала. След няколко минути жилищата горяха и богазите се изсипваха на улицата. Някои бяха ранени. Някои носеха ранени. Всички бяха парализирани от страх.
Джохианските войски разбиха барикадата. Следваше ги дълга редица от гравилихтери.
Час по-късно камионите с оцелелите богази потеглиха в нощта.