Тютюн
Шрифт:
Една вечер партийното разузнаване донесе, че Варвара, след като бе устояла на мъченията, е изпратена в София. Лила мислеше дълго и напрегнато за безшумния й героизъм. Тя отдъхна, но не отслаби своята бдителност, не се свърза веднага с другарите от градския комитет. Опасността се беше само отдалечила. Лила продължаваше да очаква арестуване, но вече свикна да не се стряска, да не изпада в пристъпи на мъчителен страх. Напрежението през тези дни бе създало у нея нещо ново, което не притежаваше досега. И то бе хладната готовност за всякакви изпитания.
Когато
Възрастният другар поклати тъжно глава.
— Лошо! — рече той. — Кому бяха нужни тия съобщения сега? Заради тях стана всичко. Горе другарите се карат и си играят на изключване, а тук ние търпим поразиите от тяхната небрежност…
— Остави това сега!… — Лила разбра, че другарят от градския комитет споделяше убежденията на Задграничното бюро и на Павел. — Арестуваната другарка устоя тук, но не зная дали няма да проговори в София.
— Щом издържа тук, ще бъде твърда и в София.
— Но ако все пак ме издаде? Не е ли по-добре да премина в нелегалност навреме?
— Не!… — отвърна възрастният другар. — Ако преминеш в нелегалност, ще се обвиниш сама, а баща ти ще бъде смазан от бой… Трябва просто да издържиш опасността докрай!… Нелегалните са и без това много. Партията едва им намира квартири.
— Но ако ме арестуват?
— Няма да признаваш нищо… Това е единственият начин да спасиш себе си и нас.
Възрастният другар погледна Лила изпитателно. Синкавите й очи изразиха сурово и мълчаливо съгласие.
— Кога ще приведете в изпълнение решението за Стефан и Макс? — попита тя след малко.
— Ще видим!… — уклончиво отговори другарят от градския комитет, като се намръщи. — Макс и Стефан работят добре в града… Нещата, за които трябва да мислим сега, са по-важни от прищевките на Лукан.
— Няма прищевки на Лукан, другарю!… — остро го прекъсна Лила. — Не може да се говори така!… Има само партийна заповед, която сме длъжни да изпълним.
Възрастният другар я погледна строго. В набръчканото му лице, в посивелите вежди, в избистрените му старчески очи имаше гняв и скрито достойнство, които я накараха да се смути.
— Няма нужда да ми четеш урок!… — рече той. — Лукан не представлява цялата партия… Аз ще повторя още много пъти това. Партията съществува, преди да се роди Лукан, а аз и твоят баща сме едни от нейните основатели тук!… Така че бъди напълно спокойна за партията. Аз държа за нея повече от тебе.
Лила се изчерви.
— Очаквах от тебе други възгледи по въпросите, за които спорим — сухо добави той.
Лила се изчерви повторно.
— Заради Павел Морев ли? — попита тя гневно.
— Заради партията!… — спокойно отговори възрастният другар от градския комитет.
През следващите дни инспекторът
Към края на първия месец след блокадата поведението на Лила беше все още предпазливо. Тя не се срещаше с другарите от градския комитет, а само с активисти от складовете. Може би Варвара я беше издала и полицията нарочно не предприемаше нищо. Може би инспекторът употребяваше тактиката на „фюлерите“ — да мълчи и да наблюдава чрез провокаторите си хората, с които Лила най-често се срещаше. Ала и тази опасност премина. Тя се увери постепенно, че агентите не я следяха непрекъснато, а когато предприемаха това, вършеха го така тромаво, щото тя се усмихваше. Всичко това й даде смелост да отиде на явката с Йосиф, която разся последните й тревоги.
Срещата стана една зимна вечер в квартала до гарата. Духаше мразовит вятър, безлюдните улици навяваха тъга и самотност, по черното небе блещукаха ледени звезди. След като се разпознаха под светлината на една улична лампа и се увериха, че никой не ги следи, Йосиф и Лила се приближиха един към друг. Лила трепереше от студа в тънкото си палтенце, а Йосиф носеше дебела кожена шуба и калпак. Той бе агроном, работеше в Министерството на земеделието и използуваше командировките си по тези места за партийна работа, имаше едро лице с бадемовидни очи и дебели устни. Гъстата и черна брада, която бръснеше всеки ден, придаваше на бузите му металносив цвят. Той бе винаги намръщен — от страх да не го заловят и от разни служебни грижи. Лила тръгна с него.
— Няма опасност от провал — лаконично съобщи той. — Варвара е пусната на свобода… Сега другарите се занимават с лекуването й.
— Уверени ли сте, че не е издала нищо? — попита Лила.
— Уверени сме. Няма арести.
— Тук също няма, но тревогата беше голяма.
Йосиф не отговори. Той изплю угасналия фас на цигарата си и веднага запали друга.
— Преживяхме голямо премеждие. — подчерта Лила.
— Добре де! Стига си се оплаквала — грубо рече Йосиф. — Опасност има навсякъде… Да не очакваш да ви гладят с перце?
— Не очаквам, но кажи на другарите да внимават кого изпращат… Проиграхте за нищо и здравето на Варвара.
— Ние си знаем работата… Съобщи ли решението за Стефан и Макс.
— Съобщих го.
— Изпълни ли се?
— Вероятно.
— Как така вероятно?… Да или не?
— Ох, боже мой!… Това ли е най-важното, което трябва да научиш сега?… Поради събитията не съм виждала другарите от градския комитет.
— Значи, трепериш от страх и не се интересуваш от партийната работа.