Суперкомандос
Шрифт:
— Но е незаконно, нали?
Елиът кимна към фирмата на магазина с неговото име.
— Търговията с данни вървеше зле. Твърде много предлагане. Пазарът се засити. Имахме да изплащаме клонингова застрахователна полица за нас двамата плюс Елизабет. Военната ми пенсия нямаше да стигне. Какво можехме да направим?
— Колко й дадоха? — тихо попитах аз.
Елиът се загледа към морето.
— Трийсет години. — Той помълча и след малко добави, без да откъсва поглед от хоризонта: — Шест месеца всичко беше наред, после веднъж включих екрана и видях някаква шефка на корпорация
— Елизабет знае ли?
Той кимна отсечено, сякаш върху врата му падна секира.
— Една вечер го изкопчи от мен. Бях се побъркал. По цял ден превключвах от една база данни на друга, търсех работа. Вече нямах представа нито кой съм, нито какво става. Искате ли да знаете какво каза тя?
— Не — промърморих аз.
Той не ме чу. Пръстите му бяха побелели върху железния парапет.
— Каза: „Не се тревожи, татко, когато забогатея, ще откупим мама“.
Разговорът почваше да излиза от контрол.
— Вижте, Елиът, съжалявам за дъщеря ви, но доколкото чух, тя не е работила в заведение от онези, които посещава Банкрофт. „Скришното място на Джери“ определено не е на нивото на Домовете, нали?
Бившият военен ме нападна без предупреждение. Сляпа жажда за убийство изпълваше очите и изкривените му ръце. Не можех да го упрекна. Той виждаше в мен слуга на Банкрофт.
Но един емисар просто не може да бъде нападнат — така е обучен. Аз видях нападението още преди самият той да осъзнае какво ще стори. Секунди по-късно неврохимичната обработка на моя носител влезе в действие. Елиът удари ниско, под защитата, която смяташе, че съм отслабил. Целеше се в гръдния кош с намерение да строши ребрата. Наистина преодоля защитата, само че аз вече не бях там. Отскочих встрани от юмруците, блъснах го с тяло и му подложих крак. Той залитна към парапета и аз забих жесток ъперкът в слънчевия му възел. Лицето му посивя. Притиснах го върху парапета и притиснах с длан гърлото му.
— Стига толкова — креснах аз с леко пресекващ глас. Неврохимичната система на носителя се оказа по-груба от онези, които бях използвал в Корпуса. При претоварване създаваше чувството, че под кожата ми е изпъната телена мрежа.
Сведох поглед към Елиът.
Очите му бяха само на една длан от моите и въпреки хватката върху гърлото, в тях още кипеше ярост. Дъхът свистеше между зъбите му, докато отчаяно се бореше да събере сили, да се изтръгне и да ме унищожи.
Дръпнах го от парапета и застанах на една ръка разстояние.
— Слушай, нямам намерение да давам лични преценки. Искам да знам. Какво те кара да мислиш, че тя е имала някаква връзка с Банкрофт?
— Тя самата ми каза, мръснико — изсъска той. — Каза ми какво е направил.
— И какво е то?
Той бързо примига и натрупаната ярост се превърна в сълзи.
— Мръсни неща. Тя каза, че се нуждаел от тях. Толкова много, че да се връща. Толкова, че да плаща.
Беззащитна
— Смяташ, че затова е умряла?
Той извърна глава и ме погледна тъй, сякаш бях някакъв ужасно отровен паяк на пода в кухнята му.
— Тя не умря, мистър. Някой я уби. Някой взе бръснач и я накълца.
— В съдебните данни пише, че е било работа на клиент. Не на Банкрофт.
— Откъде знаят? — мрачно попита Елиът. — Споменават тялото, а знае ли се кой може да е бил вътре? Кой плаща за всичко това?
— Откриха ли го?
— Убиец на курва от биокабина? Ти как мислиш? Не е като да беше работила за Домовете, нали?
— Не това имам предвид, Елиът. Ти казваш, че тя е приемала Банкрофт при Джери. Вярвам ти. Но трябва да признаеш, че не изглежда в стила на Банкрофт. Срещал съм го. Да ходи по евтини вертепи? — Поклатих глава. — Определено не ми се стори такъв.
Елиът се извърна настрани.
— Плът — каза той. — Какво знаеш ти за плътта на един Мат?
Вече беше почти тъмно. Отвъд водата бе започнало представлението върху наклонената палуба на военния кораб. Известно време двамата гледахме светлините, чувахме изблиците на буйна музика като радиопредавания от свят, до който завинаги ни е забранен достъп.
— Елизабет все още е на съхранение — тихо казах аз.
— И какво от това? Застраховката ни изгърмя преди четири години, когато хвърлихме всичките си пари за един адвокат, дето рече, че щял да свали обвинението от Айрин. — Той махна към слабо осветената фасада на фирмата си. — Приличам ли ти на човек, който скоро ще изкара добри пари?
Нямах какво да кажа. Оставих го да гледа светлините и се върнах в колата. Той все още бе там, когато минах покрай него и се отправих към изхода от градчето. Не се озърна.
Част втора
Реакция
(Навлизане с конфликт)
9.
От колата се обадих на Прескот. Когато настроих на фокус прашния малък екран върху таблото, забелязах по лицето й леко раздразнение.
— Ковач. Открихте ли каквото търсехте?
— Все още не знам какво точно търся — отвърнах жизнерадостно аз. — Смятате ли, че Банкрофт посещава биокабините?
Тя направи гримаса.
— О, моля ви.
— Добре, ето още един въпрос. Работила ли е Лейла Бегин в заведения с биокабини?
— Откровено казано, нямам представа, Ковач.
— Е, проверете тогава. Ще изчакам.
Гласът ми бе станал леден. Аристократичната погнуса на Прескот не можеше да се мери с мъката на Виктор Елиът за дъщеря му.
Адвокатката изчезна някъде настрани, а аз взех да потрепвам с пръсти по волана и неволно затананиках в същия ритъм стара рибарска песничка от Милспорт. Навън прелиташе нощното крайбрежие, но ароматите и звуците на морето изведнъж ми се сториха неуместни. Твърде приглушени, а и липсваше мирисът на познатите ми треви.