Суперкомандос
Шрифт:
— Искаш ли да ме видиш, видиш, видиш…
Евтино устройство за ехо-ефект.
Отново натиснах бутона. Стъклото стана прозрачно и зад него ясно се очерта жената от другата страна. Тя леко се разклати, за да я видя по-добре, изви тяло, изпъчи гърди, приведе се напред да близне стъклото и дъхът й отново го замъгли. Погледите ни се срещнаха.
— Искаш ли да ме докоснеш, докоснеш, докоснеш…
Не знам дали кабината използваше инфразвук или не, но определено реагирах на обстановката. Пенисът ми трепна и се втвърди. Прогоних тръпката и върнах кръвта обратно
— Кажи ми какво искаш, скъпи — изрече тя с дълбок гърлен глас. Лишен от ехо-ефекта гласът изглеждаше някак рязък.
Изкашлях се.
— Как се казваш?
— Анемона. Искаш ли да знаеш защо ме наричат така?
Ръката й заработи. Зад нея таксовият автомат тихо цъкаше.
— Помниш ли едно момиче, което работеше тук? — попитах аз.
Тя се зае с колана ми.
— Скъпи, нито едно момиче, което е работило тук, няма да те зарадва като мен. Е, как искаш…
— Казваше се Елизабет. Така е истинското й име. Елизабет Елиът.
Ръката рязко се отдръпна. Възбудата изчезна от лицето на жената като смъкната маска.
— Какви тъпи номера ми въртиш? От ченгетата ли си? — Тя повиши глас и се отдръпна от мен. — Вече ни разпитваха, мой човек.
— Не. — Аз пристъпих към нея и тя приклекна в добре тренирана отбранителна стойка. Отдръпнах се и тихо добавих. — Не, аз съм майка й.
Напрегната тишина. Жената ме гледаше яростно.
— Дрън-дрън. Майката на Лизи е прибрана на съхранение.
— Не. — Отново дръпнах ръката й към слабините си. — Пипни. Усещаш ли нещо? Заредиха ме в това тяло, но аз съм жена. Не мога…
Жената се отпусна донякъде и с неволно любопитство започна да ме опипва.
— Прилича ми на плът първо качество — каза недоверчиво тя. — Щом току-що излизаш от съхранение, как тъй не са ти пробутали за носител някой кльощав наркоман?
— Не ме пуснаха под гаранция. — Емисарското обучение за работа под прикритие връхлетя в съзнанието ми като ято изтребители на бръснещ полет, зад които оставаше диря от правдоподобни лъжи и предполагаеми истини. Някъде дълбоко в мен трепна радост от мисията. — Знаеш ли за какво ме прибраха?
— Лизи спомена нещо за мозъчни хапки…
— Да. Гмуркане. Знаеш ли в кого се гмурнах?
— Не. Лизи не говореше много за…
— Елизабет не знаеше. А в новините изобщо не го споменаха.
Сочната млада жена сложи ръце на кръста си.
— Е, в кого…
Аз се усмихнах многозначително.
— По-добре да не знаеш. Могъща фигура. Толкова могъща, че да ме измъкне и да ми даде това тяло.
— Ама не чак толкова могъща, че да ти намери нещо с цепка между краката. — В гласа на Анемона все още звучеше съмнение, но вярата напредваше бързо като ято рибки над коралов риф. Тя искаше да повярва
— Сключихме сделка. — Плъзгах се по ръба на истината, за да направя версията си убедителна. — Тази… личност… да ме измъкне, а в замяна аз да извърша нещо. Нещо, за което е нужно мъжко тяло. Ако успея, ще има нови носители за мен и Елизабет.
— Тъй ли? Тогава защо си тук?
Нотката на огорчение в гласа й ясно подсказваше, че нейните родители никога не са идвали да я търсят. И че ми вярва. Бързо добавих последните части от лъжата:
— Има проблем с презареждането на Елизабет. Някой блокира процедурата. Искам да разбера кой е и защо го прави. Знаеш ли кой я накълца?
Тя сведе поглед, поклати глава и тихо отвърна:
— Често се случва момичета да пострадат. Но Джери има застраховка за това. Много е добър в това отношение. Дори ни прибира на съхранение, ако трябва по-дълго време да се лекуваме. Но онзи, който нападна Лизи, не беше редовен клиент.
— Елизабет имаше ли редовни клиенти? Важни хора? Странни личности?
Тя вдигна поглед към мен. В ъгълчетата на очите й долових жалост. Бях разиграл безпогрешно ролята на Айрин Елиът.
— Мисис Елиът, тук всички посетители са странни. Иначе нямаше да идват.
Усърдно присвих очи, сякаш от болка.
— Нямаше ли някой необичаен? Важен човек?
— Не знам. Вижте, мисис Елиът, аз харесвах Лизи, тя бе наистина много мила към мен, когато изпадах в беда, но не бяхме близки приятелки. Тя дружеше с Хлоуи и… — Анемона помълча и бързо добави: — Не е каквото си мислите, но тя, Хлоуи и Мак често споделяха. Нали разбирате, говореха си и тъй нататък.
— Може ли да поговоря с тях?
Тя стреснато завъртя очи към ъгъла на кабината, сякаш бе чула странен шум. Изглеждаше уплашена.
— По-добре не го правете. Нали знаете, Джери не обича да дрънкаме много. Ако ни спипа…
Вложих цялата емисарска убедителност в лицето, гласа и стойката си.
— Е, тогава може би ти ще можеш да попиташ вместо мен…
Уплахата по лицето й се засили, но гласът стана по-твърд.
— Дадено. Ще поразпитам. Но не сега. Трябва да си вървите. Елате утре по същото време. Същата кабина. Ще гледам да бъда свободна. Кажете, че имате уговорена среща.
Сграбчих ръката й.
— Благодаря ти, Анемона.
— Името ми не е Анемона — рязко отвърна тя. — Казвам се Луиз. Така ме наричайте.
Продължавах да я стискам за ръката.
— Благодаря ти, Луиз. Благодаря, че правиш това за мен…
— Вижте, нищо не обещавам — прекъсна ме тя с престорена грубост. — Както казах, ще поразпитам. Само толкова. А сега си вървете. Моля ви.
Тя ми показа как да анулирам остатъка от кредита на таблото и вратата моментално се отвори. Без ресто. Не казах нищо повече. Не се опитах да я докосна. Излязох през отворената врата и я оставих да стои с наведена глава, обгърнала с ръце раменете си. Бе забила поглед в сатенената тапицерия, сякаш я виждаше за пръв път.