Шестият

Балдачи Дейвид

Представителите на щатските правоохранителни органи не ги изпускаха от очи.

— Май сме заподозрени — отбеляза Мишел.

— Всеки е заподозрян до доказване на противното.

Така изтече доста време. После лейтенантът отново се приближи към тях.

— Полковникът пътува насам — съобщи той.

— А кой е полковникът? — любезно попита Мишел.

— Началникът на щатската полиция в Мейн, госпожо.

— Ясно — кимна тя. — Но ние вече дадохме показанията си.

— Разбрах, че сте познавали покойника…

— Само

аз — отвърна Шон.

— И сте го последвали тук?

— Не сме го последвали. Вече обясних това на вашите полицаи. Имахме среща с него.

— Ще ви бъда благодарен, ако обясните и на мен.

Охо, май наистина сме заподозрени, рече си Шон, след което започна да описва пътуването.

— Значи твърдите, че не сте подозирали за инцидента, а просто сте били първите, които са попаднали на него?

— Точно така — кимна Шон.

Човекът бутна широкополата шапка на тила си.

— Лично аз не обичам съвпаденията.

— Аз също — увери го Шон. — Но понякога се случват. Освен това наоколо няма кой знае колко къщи и хора. Той е пътувал към мястото на срещата ни, използвайки същия път. Късно е. Ако някой е трябвало да попадне на него, това несъмнено сме били ние.

— Което означава, че съвпадението не е кой знае какво — добави Мишел.

Лейтенантът не ги чу, заковал поглед в издутината под мишницата й. После посегна към пистолета си и подсвирна. Петима от хората му незабавно се изправиха до него.

— Въоръжена ли сте, госпожо? — попита лейтенантът. Полицаите край него замръзнаха. Лицата на двамата, които първи се отзоваха на повикването, видимо помръкнаха. Те отлично знаеха какво ги чака за един толкова важен пропуск.

— Да — спокойно отвърна Мишел.

— Защо моите хора не знаят за това?

Лицата на двамата полицаи видимо побеляха под унищожителния му поглед.

— Защото не са ме попитали.

Лейтенантът измъкна пистолета си. Миг по-късно в гърдите на Шон и Мишел бяха насочени шест цеви, готови да бълват смъртоносните си муниции.

— Чакайте — извика Шон. — Тя притежава разрешително. Освен това с оръжието й не е стреляно.

— Ръцете на тила, с преплетени пръсти! — изкрещя лейтенантът. — Веднага!

Те се подчиниха.

Отнеха пистолета на Мишел и го прегледаха. Междувременно и двамата бяха обискирани за други оръжия.

— Зареден догоре, сър — докладва един от полицаите. — Не е стреляно с него, поне напоследък.

— Ние обаче не знаем откога е мъртъв този човек в колата — възрази лейтенантът. — А и един изстрелян патрон лесно се заменя с нов.

— Не съм го застреляла — отсече Мишел.

— Ако убийството е наше дело, дали щяхме да повикаме полиция и да висим тук, докато се появи? — добави Шон.

— Това ще го решат други — отвърна лейтенантът и подаде оръжието на полицая до себе си. — Да се прибере като веществено доказателство.

— Имам разрешително за него — обади се Мишел.

— Дайте да го видя.

Ченгето

прегледа документа съвсем набързо и й го върна.

— Разрешителното е без значение, ако сте използвали оръжието, за да убиете този човек.

— „Този човек“ има входна рана от малокалибрен куршум, а изходна липсва — отвърна с хладна ирония Мишел. — Изстрел от близко разстояние би оставил следи от барут по лицето му. Но в случая барутът е попаднал вътре в раната, защото цевта е прогорила кожата му. Прилича на двайсет и втори калибър, но може да бъде и трийсет и втори. Последният оставя отпечатък с ширина осем милиметра. Дупката от моето оръжие щеше да бъде с петдесет процента по-голяма. Ако съм го застреляла от упор, куршумът щеше да пръсне главата му, да пробие облегалката и задното стъкло и да прелети още километър и нещо отвъд колата.

— Запознат съм с параметрите на различните оръжия, госпожо — каза лейтенантът. — Вашето е „Хеклер и Кох“ четирийсет и пети калибър — идентично с пистолетите, които използва полицията в този щат.

— На практика то е подобрена версия на онези, които преди малко насочихте към нас — поправи го Мишел.

— В какъв смисъл подобрена версия?

— Вашите пистолети са по-стар модел. За разлика от тях моят е по-ергономичен, с пълнител за десет патрона вместо обичайните дванайсет. Това се дължи на допълнителните екстри. Ръкохватка с ергономични улеи за пръстите, разположена по-ниско за по-добър контрол на отката, удобна за стрелба и с двете ръце, универсална релса „Пикатини“ вместо нормалния Ю Ес Пи на „Хеклер и Кох“ за обичайните аксесоари. Освен това е оборудван с многоъгълна цев, пригодена за тежки високоскоростни муниции, способни да откъснат главата на всякакво живо същество. Особено от близко разстояние.

— Личи си, че сте добре запозната с оръжията, госпожо — многозначително подхвърли лейтенантът.

— Тя е много повече от това — обади се Шон, забелязал опасния блясък в очите на партньорката си. — Тя е истински ценител.

— Защо, нима жените не могат да имат познания за тези неща? — не му обърна внимание Мишел, забила хладен поглед в лицето на полицая.

Онзи изведнъж се ухили, смъкна шапката си и приглади с длан русата си коса.

— По дяволите! В тази част на Мейн всички умеят да боравят с оръжие. По-малката ми сестра най-редовно ме побеждава на стрелбището.

— Ето, виждате ли? — усмихна се Мишел, моментално потиснала надигащия се гняв в душата й. — Освен това можете да изследвате ръцете ми за следи от барут. Сигурна съм, че няма да откриете такива.

— Може би сте използвали ръкавици — не се предаваше лейтенантът.

— Може да съм направила още куп неща — отряза го тя. — Ще направите ли проба или не?

Лейтенантът махна на един от криминалистите, който взе проби от дланите на Шон и Мишел и веднага се зае с анализите.

— Чисти са — обяви минута по-късно той.