Шестият
Шрифт:
Той се облегна назад и извърна очи към страничния прозорец.
— Не съм сигурен.
— Страхотно. Точно тези думи исках да чуя.
Шон бегло я стрелна с поглед, но това не му попречи да забележи решително вирнатата й брадичка.
— Несигурността ми не означава, че пренебрегвам или омаловажавам случилото се между нас — поясни той. — Но нещата са сложни.
— Естествено. Те винаги са сложни, особено за мъжете.
— Добре. След като са прости за дамите, ще благоволиш ли да споделиш какво трябва да направим?
Тя
— Може би трябва да потърсим свещеник и да узаконим нещата, а?
Тя се обърна да го погледне и предницата на форда леко потрепна.
— Сериозно ли говориш? Това ли искаш?
— Просто ти подхвърлям една идея. Защото по всичко личи, че ти нямаш такива.
— Наистина ли искаш да се оженим?
— А ти?
— Бракът би променил нещата.
— И още как.
— Може би не трябва да бързаме.
— Може би.
Тя почука с длан по волана.
— Извинявай, че повдигнах този въпрос.
— Забрави. Освен това току-що уредихме Гейбриъл в добро семейство, което си е голяма промяна. Наистина не трябва да бързаме, поне за известно време. Обратното означава голяма опасност от грешка.
Гейбриъл беше единайсетгодишно момче от Алабама, което Шон и Мишел бяха приютили временно при себе си след убийството на майка му. В момента живееше в семейството на техен добър познат, агент от ФБР. Двамата със съпругата му вече бяха подали документи за осиновяването на момчето.
— Окей — кимна тя.
— Освен това имаме задача. Трябва да се съсредоточим върху нея.
— Тя е на първо място в списъка на приоритетите ти, така ли? Бизнесът за сметка на личния живот?
— Не съвсем. Но ти сама каза, че ни предстои дълго пътуване. Аз от своя страна искам добре да си помисля защо сме тръгнали към единствения затвор със строг режим в страната, в който държат престъпници с психични отклонения, за да разговаряме с един тип, чийто живот наистина виси на косъм.
— Тръгнали сме натам, защото ти и адвокатът му сте стари приятели.
— Да, това действително е една от причините. Ти прочете ли досието на Едгар Рой?
— Държавен служител, живее сам в провинциална Вирджиния — кимна Мишел. — Абсолютно незабележим, преди полицията да открие останките на шест души, погребани в хамбара му. След което животът му престава да бъде незабележим. Уликите са много и неоспорими.
— Така е — кимна Шон. — Открили са го в хамбара с лопата в ръце и пръст по панталона, а шестте трупа са били нахвърляни в яма, която се е готвил да зарие.
— Което доста затруднява маневрите в съда.
— Жалко, че Рой не е политик — промърмори Шон.
— Защо?
По лицето му се разля широка усмивка.
— Ако беше политик, със сигурност щеше да извърти историята в своя полза. Например, като заяви, че всъщност е искал да ги извади от ямата, за да ги спаси. Но вече е било късно, защото са били мъртви. А сега искат да го съдят, защото
— Арестуват го, но не издържа тестовете за вменяемост и го изпращат в „Кътърс Рок“ — добави Мишел, помълча за миг и попита: — Но защо в Мейн? Нима във Вирджиния няма подходящи затвори за него?
— По неизвестни причини разследването е обявено за федерално. На сцената се появява ФБР. То има законно право да реши къде да изпрати един невменяем престъпник. В някои затвори със строг режим има специални психиатрични отделения, но било решено, че Рой се нуждае от нещо повече. По това време болницата „Сейнт Елизабет“ вече била изнесена от града, отстъпвайки сградата си на новосъздаденото Министерство за вътрешна сигурност. Новото й местоположение се приема за недостатъчно сигурно и така остава само „Кътърс Рок“.
— Откъде идва това шантаво име?
— От местоположението му. Мейн все пак е морски щат.
— О, бях забравила, че си падаш по корабоплаването — промърмори Мишел, после пусна радиото и отоплението. — Господи, зимата все още е далече, а вече умирам от студ — потръпна тя.
— В Мейн е така. Може да стане студено по всяко време на годината. Провери географската му ширина.
— Човек непрекъснато научава нещо ново.
— Сега вече наистина звучим като двойка старци с десетилетия брачен живот зад гърба си — каза Шон, насочи топлата струя към лицето си, после дръпна ципа на якето си и затвори очи.
2
Пришпорван от Мишел, фордът се носеше по магистрала И-95 към щатската столица Огъста, подминавайки градовете Ярмът и Брънзуик. Не след дълго Огъста също остана зад тях. Следващият голям град беше Бангор и Мишел започна да оглежда околността. От двете страни на магистралата се простираше гъста иглолистна гора, посребрена от лъчите на пълната луна. Като прозрачно фолио върху зелена салата, помисли си тя. Встрани от платното се появи предупредителен знак за преминаващи лосове.
— Лосове? — подхвърли тя, поглеждайки към Шон.
— Типичното животно за този щат — отговори той, без да отваря очи. — Гледай да не блъснеш някое, защото обикновено тежат повече от този форд. Освен това имат отвратителен нрав и могат да те убият за секунда.
— Откъде знаеш? Да не би да си се сблъсквал с лос?
— Не, просто съм голям фен на „Анимал Планет“.
Така измина още един час. Мишел продължаваше да сканира околността — отляво надясно и обратно, като жив радар. Това беше стар навик, от който не можеше да се отърве дори и след като напусна Сикрет Сървис. Но на практика нямаше желание да се отървава от него, особено след като стана частен детектив. Наблюдателността означава ранно предупреждение, а това никак не е лошо — особено когато някой иска да те убие. Нещо, което много хора бяха готови да направят, когато се изправеха срещу нея и Шон.