Робинята

Якубовски Максим

— Какво, по дяволите, кучко.

Той поглежда настрани. После вдига очи нагоре и осъзнава, че остава само половин метър, преди пианото да размаже телата ни в тавана.

… Мамка му, шибаното нещо се вдига нагоре. проклетият под е на майната си. господи, таванът е на сантиметри от нас. ще бъдем заклещени. но проклетото нещо не може да ни размаже. ще се оправим.

— Мамка му! — само изсумтява той.

Поглежда ме в очите. Зениците му приличат на тъмни мраморни топчета.

— Мамка му!

Все още е в мен, когато се залепя в тавана. Едно от токчетата ми се прекършва. Звукът е като от счупена кост.

ДОПЛЕРОВ ЕФЕКТ = Когато към теб се носи линейка с виеща сирена, звукът, който чуваш

е пронизителен, защото звуковите вълни пред линейката са смазани в едно от движещото се возило. Това кара повече вибрации да достигат до ухото ти за секунда и води до пронизителен звук. Когато линейката те подмине, звукът се снишава. Зад нея има по-малко вибрации в секунда, следователно се чува по-нисък звук. Тази промяна във височината е известна като Доплеровия ефект.

Проклет натиск. ще ме набута през тавана. не мога да дишам.

Сто килограма мъжка плът размазват гърдите ми, когато се притискаме в тавана. Не мога да помръдна. Той е в мен и нещо мокро потича в цепнатината на задника ми, мирише на сперма, говна, пикня, гнилоч, смърт, кръв. Господи, виждам ни като двама прокълнати в картините на оня откачен холандец Йеронимус Бош. Добре дошли в религиозното братство на нашата дева. О, Господи, Джоунс се опитва да говори, но само сумти. После му потичат лиги. Охва и се опитва да говори. Лицето му е изкривено, ококорените му очи се пулят, устата му е отворена, но не излиза звук, а само слюнка повърната кафява супа върху пианото.

Посредствен стриптийз клуб, оживен с повдигащо се пиано и танцуващо върху него момиче, реална картина на Бош.

Вцепененост, октави над основния тон, горещина, влага, течност, не искам да мисля за притиснатите вътрешности на Джоунс, вонящ въздух, мокрота, гадост от ануса и устата. Средновековни уреди за мъчения, хора, смазани от други хора заради религия, размазани на каша, плът, слята с кости. Размазани заради чукане. Куче се зъби на беден старец. Нещо поддава, костите му пробиват плътта бавно, мозъкът му избликва. Изпищявам. Крака, заклещени в италиански туристически капан, стотици хора ме притискат, усти с черни прогнили зъби зеят отворени, горещи и миризливи се смеят на изложбата в музея, показваща древни уреди за мъчения, задвижвани от демонични птици с човка и жабешки крака. Мисля, че чувам някакъв далечен звук. Вой? Кънки върху леда? Платна над кораби с глупци. Кокосови орехи размазват малки гърди, кокосово мляко капе върху плът. Все по-затруднено дишане. Мисля си как Джоунс е бил звезда във футболния отбор в училище и започвам да виждам ярки петна, малки падащи звезди и училище.

Имах учител по биология, който веднъж ни разказа за експеримент със задушаване на кучета. Поставяли гумени маски на главите им и били нужни само осем минути, за да получат инфаркт. Това ме натъжи. Кучетата се гърчели преди смъртта. Джоунс се гърчи.

Искам да го придърпам по-близо и да покрия писъците му с целувки, но се чувствам като мокър педал под гигантски крак и осъзнавам, че се опитвам да пищя, но нищо не излиза от устата ми. Дебела грозна курва поглъщаща небето… Мъж току-що умря в мен, членът му е още в мен, въздух изскача от дробовете ми, малки спирали от дишане като смукане на млечен шейк през сламка. Падащите звезди са бонус към наблюдаването на небето. Ако го гледам в тъмна нощ, ще забележа няколко ярки проблясъка. Метеори. Кучета лаят в тъмнината. Имам нужда само от одеяло, гледка към небето в тъмна безлунна нощ, студена бира, но ако гледам настойчиво, никога не ги виждам. Не съм сигурна от колко време сме там горе. Повече от осем минути със сигурност. Струват ми се като осем часа. Вече виждам падащи звезди.

Някой натиска лоста и роялът се снижава към пода. Падащите звезди са прах от космоса, сблъскващ се с висока скорост с въздушните молекули. Това е всичко.

А какви са тези?

— Не ставай — нарежда ми санитар.

Започват внимателно да отделят тялото на Джоунс от моето. Единият казва:

— Чакай.

Осъзнават, че Джоунс е в мен от часове и си шепнат нещо.

— Ще усетиш внезапна промяна в кръвното налягане, когато го преместим — обяснява ми единият.

Г оворят си тихо и чувствам още една малка смърт, когато отделят Джоунс от мен.

— Трябва да разберем какви са заболяванията ти. Ще те отведем с хеликоптер до спешното отделение.

— Жива ли съм?

Изпитвам нелогично желание да изкрещя: „Сексът е страхотно нещо“! Това щеше да разсмее Джоунс.

— Просто се отпусни и ни се довери.

— Добре. Той е…

— Страхувам се, че да. Ти си страхотна късметлийка. Той е бил размазан в тавана, но тялото му е защитило твоето.

Аз съм богатство, придобито в битка. Чудя се дали Джоунс е запазил футболните си награди от гимназията. Дали са прибрани някъде в мазето му и само събират прах. Прах. Падащите звезди изчезнаха.

Аз съм късметлийка? Гърдите ми са размазани като палачинки. Мисля си за момичетата в Камерун и вече ги познавам. По кожата ми има отпечатъци от костите на Джоунс. Приличат на легло от пирони, сложено върху мен. Шашвам всички, когато сядам и се опитвам да тръгна. Само дето забравям за счупеното си токче и политам в ръцете на санитаря.

— Спокойно — казва той. — Спокойно.

Оставям ги да ме отведат в спешното отделение и да ме прегледат. Няма нищо счупено. Никакви наранявания. Предписват ми конски хапчета, за да предотвратят инфекцията, която може да е била причинена от пениса на мъртвеца в мен в продължение на осем часа. Опитвам се да не мисля за това по-късно, когато седя в кухнята в малкото ми апартаментче, ям попара с обезмаслено мляко и пия черно кафе.

Няколко седмици по-късно най-после събирам смелост да танцувам в клуба. Нощта свършва и се готвя да си тръгвам. Знам, че никога вече няма да танцувам върху рояла. Виждам собственика на клуба да говори с груб на вид мъж.

— Значи това е прочутото пиано — казва той.

С грубите си ръце изсвирва нещо красиво, после поклаща глава.

— Не е настроено. Ама че срам.

Акордьорът на пиана е точно какъвто си го представям. Не е красив. Не е добре облечен. Преминал е разцвета си. Има леко шкембе. Погледите ни се срещат. Нося тесни джинси и малка бяла тениска, която не оставя много на въображението, но той дори не хвърля втори поглед на циците ми, а застава до пианото. То се разтваря пред него като евтина курва и той не може да отдели очи от струните и вътрешностите му. Джинсите му са вехти, ръцете — мазолести. Знам, че ще го чукам до забрава. После ще съм сънливо вторачена в небето, ще поглъщам падащите звезди и ще чакам да стане нещо, което да обясни инцидентите. Представям си задника си във въздуха, докато той ме чука с дебелия си член, а мазолестите му пръсти ме разтварят, за да ме огледа, както прави с рояла. Не мога да го обясня, затова няма и да се опитвам. Какво има за оправяне? Защо трябва да бъда наказвана? Аз съм тази, която възнамерявах да стана.

Кристофоро? Италианският граф, изобретил първото пиано преди триста години, умрял в неизвестност. Джоунс ще бъде помнен още кратко време.

Поглеждам акордьора. Пианото и мъжът са идеалната смесица от изкуство и физика. С впечатляващото си несъвършенство той е най-прекрасното нещо, което някога съм виждала. Изглежда сякаш би могъл да победи и дявола в битка. Не мога да го обясня, затова няма и да се опитвам.

Оставам будна до късно. Зяпам прогнозата за времето. Спя до късно. На следващата вечер подкарвам към каньона, паркирам вехтия си тъмносин форд на тревата, грабвам одеяло и бира и се изкатервам високо.