Робинята

Якубовски Максим

Когато започна да се здрачава, Кей вече гледаше щастливо новата си пералня. Подхождаше идеално на кухнята й, която вече бе безукорно почистена. Нямаше залепени части. Нито повреди. Тръпнеше от нетърпение да я изпробва.

Кей я настрои на най-бързия цикъл за сушене и се ухили доволно. Кацнал върху пералнята, Джед безпомощно очакваше мъчението. Кей не можеше да се преструва, че следобедът не й бе доставил удоволствие и не възнамеряваше да се лиши от живата си играчка. С дяволита усмивка, която обещаваше болка, тя измъкна бича иззад гърба си и се приготви да плесне члена на Джед.

Той

поклати глава изумено. Не можеше да повярва на късмета си. Кой би предположил, че загадъчната Кей бе прикрита садистка? Но пък нямаше смисъл да разсъждава върху това сега. Дългът го зовеше. Той стегна мускулите си, затаи дъх и се приготви за първия си бой върху пералня.

РАНЕН ЗИМЕН ВЛАК

С. САНЧЕЗ-ГАРСИЯ

— Къде е жена ти?

Тя лежеше върху синия юрган до прозореца, облечена в памучна пижама. Красивата и гъста коса, черна със сребристи кичури, бе разпиляна по възглавницата.

Чудя се дали жасминът бе виновен за неспокойствието й, помисли си той. Седеше на ръба на леглото до нея и я наблюдаваше тъжно. Малкият вентилатор, поставен на прозореца, раздвижваше хладния нощен въздух, наситен с уханието на жасминовите храсти, които бяха посадили заедно преди години, когато децата бяха още тийнейджъри. Храстите изпълваха стаята със сладникав еротичен аромат, съчетан със свежата миризма на земя след дъжд. Някъде далеч в кухнята радиото свиреше песен на Франк Синатра.

— Къде е жена ти? — повтори тя.

Щеше да продължи да му задава същия въпрос, докато й отговори.

— Тя е точно тук, Ейми — отвърна той, като се протегна и погали ръката й. — Не се тревожи толкова много.

— Ужасно е — промълви тя.

— Знам.

Тя се опита да седне, а в очите й набъбнаха сълзи. Той стисна нежно ръката й.

— Всичко е наред. Не се тревожи.

Тя го погледна паникьосано.

— Къде е жена ти?

— Тя е тук, Ейми. Ти си жена ми. Знаеш го.

Каза й го спокойно и уверено, избирайки грижливо тона на гласа си. Зарадва се, когато видя, че страхът изчезна от очите й и тя се отпусна обратно назад.

— Хей, как си, скъпа? Добре ли си тази вечер?

— Ужасно е.

— Какво е толкова ужасно?

— Всичко — промърмори тя.

Той стисна ръката й отново, за да й напомни, че не е сама.

— Не се тревожи толкова. Тук съм. Тревожиш се прекалено много.

Тя го изгледа учудено, сякаш току-що бе открила, че седи до нея.

— А…

Той усети как тя също стискаше ръката му.

— Съжалявам — извини се тя.

— Няма защо.

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

Той задържа ръката й и я изчака да се успокои. Когато ръката й се отпусна, той се надигна. Почувства се изтощен и самотен. Уханието на жасмин действаше и на него.

Протегна се и погледна Ейми. В момента изглеждаше добре. Тя се търколи настрани и памперсът за възрастни изскърца под пижамата й.

— Стой тук — каза той. — Ясно ли е? Остани тук.

Тя послушно се настани по гръб и сключи ръце на гърдите си.

— Браво на моето момиче. Остани си така,

а аз ще се върна след миг.

— Стигнахме ли вече до Мобил?

Въпросът го закова на място. Мобил? Алабама? Това бе нещо ново. Никога преди не го бе чувал. И не беше сигурен какво Ейми искаше да чуе от него.

— Скоро — отговори той.

Тя се усмихна и затвори очи. Очевидно това бе правилният отговор. Той се извърна настрани. Видът й раздираше сърцето му от болка.

— Начинът, по който носиш шапката си… начинът, по който отпиваш от чая си… Спомените за всичко това. не, не могат да ми ги отнемат.

Но всъщност могат, помисли си той. Прозя се и се зачуди дали да спре радиото, което единствено му осигуряваше малко компания. Отвори шкафчето в банята и извади пастата и четката си за зъби. На долния рафт бяха подредени златисти шишенца, предимно лекарствата на Ейми. Струваха цяло състояние, но уви, не й помагаха. Нейната розова четка стоеше до неговата и той се зачуди дали вече бе измил зъбите й тази вечер. Подобни мисли винаги го плашеха. Скоро и аз ще нося памперси, помисли си той. После изрецитира безмълвно номера на социалната си осигуровка и номера на мобилния си. Преди няколко години, когато всичко това бе ново за него, лекарят му бе обяснил, че хората с Алцхаймер първо забравят номерата. И рецитирането на определени номера се бе превърнало в малкия му талисман срещу съдбата на Ейми.

Той затвори шкафчето и изстиска пастата върху четката. Погледна зъбите си в огледалото. Бяха леко пожълтели от кафето и чая, от които не възнамеряваше да се откаже. Но все още си бяха неговите зъби, дадени му от Бога. Нямаше чене, нито мостове. Той започна да ги мие грижливо.

— Стигнахме ли вече в Атланта?

Устата му бе пълна с пяна и не й обърна внимание. Скоро щяха да я отведат в старческия дом и тогава какво? Да започна отначало? Имаше ли въобще интернет страници за запознанства на хора на неговата възраст? Мисълта го изпълни с вина и той изми лицето си със студена вода. Вторачи се в мивката и се заслуша в радиото. Гадно копеле! Това е жена ти. Не е умряла още, ти, похотливо дърто копеле. Не можеш ли да почакаш?

Той се замисли за Ейми, изгубена в пътуването си с влак. Не съм аз виновен. И аз имам нужди. Все още съм здрав. И не изглеждам лошо. А в известен смисъл, тя вече е мъртва. Умря, когато никой не я гледаше, просто тялото й още не е научило новината. Жената, която обичах, изчезна. И ме остави с едно старо бебе. Не съм виновен.

Той сипа малко ароматизирана вода за уста в капачката на шишето и я изля в устата си. Лошият дъх винаги му бе проблем, тъй като устата му бе прекалено суха. Но пък вече никой не се интересуваше от това.

Лекарят бе казал, че заболяването е най-вече наследствено. Гени. Ничия вина. Баща ти си губи акъла, ти също. Не можеш да се бориш с гените. Те са просто картите, които са ти раздадени. Лоша кръв. Малка гад на бомба, която избухва в главата ти, а ти не можеш да направиш абсолютно нищо. Само седиш и чакаш шибаните гени да се скапят напълно. Каша вместо мозък. Някакъв прочут лекар бе заявил в списание „Таим“, че болестта била свързана със стреса. Искаше му се да закрещи на проклетия всезнайко.