Реликвата

Чайлд Линкълн

Този път се наложи да приведе глава, за да избегне увисналата тежка катарама. Напъха края на последния колан в катарамата и изпъна силно закаченото за най-долното стъпало импровизирано въже.

— Чуйте ме всички — извика Д’Агоста. — Успяхме. Искам да се хванете за ръце и да не се пускате. Щом водата се вдигне, ще се приближим до стълбата и ще се катерим един по един… Надявам се тази проклетия да издържи — измърмори накрая той, оглеждайки подозрително закачените един за друг колани.

— Водата се издига доста бързо — добави Смитбек.

— Ако не се вдигне достатъчно,

ще те питам какво да правим, господинчо.

Смитбек се обърна да отговори, но предпочете да си спести силите за дишане. Водата вече стигаше до гърдите му, докосвайки подмишниците, и той усети как стъпалата му неумолимо се отделят от гладкия каменен под на тунела.

59

Гарсия следеше светлото петно от фенерчето на Алън, което шареше напред-назад по бездействащите контролни уреди. Дежурният пазач Несбит се беше отпуснал върху командното табло за извънредни съобщения в средата на командния пункт. До него седяха Уотърс и мършавият непохватен програмист от компютърната зала. Преди десетина минути двамата почукаха на вратата на командния пункт и ужасиха почти до смърт тримата вътре. Сега програмистът кротуваше в тъмното, гризеше ноктите си и подсмърчаше. Уотърс беше оставил служебния си пистолет върху масата и го въртеше нервно между пръстите си.

— Какво беше това? — възкликна рязко той и сграбчи пистолета.

— Сега пък какво има? — попита навъсено Гарсия.

— Стори ми се, че чух шум в коридора — отвърна Уотърс, преглъщайки с усилие. — Сякаш мина някой.

— Непрекъснато ти се счува нещо, Уотърс — каза Гарсия. — Затова седим тук.

Настъпи кратко неловко мълчание.

— Сигурен ли си, че точно си разбрал Кофи? — продължи Уотърс. — Ако това нещо е ликвидирало цял спецекип, като нищо ще се справи с нас.

— Престани да мислиш за това — прекъсна го Гарсия. — Станало е три етажа над нас.

— Не мога да повярвам, че Кофи ни заряза да изгнием тук…

— Уотърс! Ако не млъкнеш, ще те пратя обратно в компютърната зала.

Уотърс се умълча.

— Свържи се пак с Кофи — каза Алън на Гарсия. — Трябва моментално да се измъкнем оттук, по дяволите!

Гарсия едва-едва поклати глава.

— Няма смисъл. Стори ми се, че е на пет бири. Може би нервите му не издържат на напрежението. Заклещени сме тук, докато всичко приключи.

— Кой му е шеф? — настоя Алън. — Дай ми радиото.

— В никакъв случай. Аварийните батерии са почти изчерпани.

Алън понечи да възрази, но замълча.

— Надушвам нещо — каза след минута.

Гарсия се изправи.

— Аз също.

Той посегна неуверено към автоматичната си пушка като задрямал човек, който е сънувал кошмар.

— Това е звярът убиец! — изкрещя Уотърс.

Всички моментално скочиха на крака. Столовете се стовариха с трясък на пода. Някой се удари в ръба на едно от бюрата и изруга. Миг по-късно последва трясък от строшен върху пода монитор. Гарсия сграбчи радиостанцията.

— Кофи! Тук е!

Чу се драскане и дръжката на вратата изтрака. Гарсия усети някаква топлина по краката си и разбра, че се е подмокрил. Вратата

се изкриви навътре и дървото изпращя от яростния удар. В непрогледния мрак зад него някой започна да се моли.

— Чухте ли това? — прошепна Пендергаст.

Марго освети коридора с фенерчето.

— Дочух нещо.

Иззад завоя в дъното на коридора се чу шум от разцепващо се дърво.

— Опитва се да влезе през някоя от вратите! Трябва да привлечем вниманието му — каза Пендергаст и се провикна: — Кой е…

Марго го сграбчи за ръката.

— Не казвайте нищо, което не бихте искал да разбере — изсъска тя.

— Госпожице Грийн, сега не е време за шеги — рязко отвърна Пендергаст. — Със сигурност не разбира английски.

— Не знам. Но така или иначе поемаме риск, ако се доверим на данните от екстраполатора. Съществото е с високоразвит интелект и може би години наред е подслушвало от всевъзможни скрити местенца. Може да разбира отделни думи. Не бива да рискуваме.

— Както желаете — прошепна Пендергаст. След което повиши глас: — Къде сте? Чувате ли ме?

— Да! — извика Марго. — Но се изгубих! Помощ! Някой чува ли ни?

Пендергаст отново заговори тихо:

— Трябва да ни е чуло. Сега можем само да чакаме.

Той застана на едно коляно, стисна с лявата си ръка китката на дясната и насочи пистолета напред.

— Продължавайте да шарите със светлината около завоя на коридора, сякаш сте се загубила. Когато го забележа, ще ви кажа. Запалете миньорската лампа и я насочете право към него, каквото и да се случи. Ако е разгневено — ако просто иска да си отмъсти, — трябва да използваме всички средства, за да го забавим. Имаме само трийсет метра, за да го убием. Ако може да препуска толкова бързо, колкото предполагате, звярът ще измине разстоянието за няколко секунди. Нямаме време за колебание и паника.

— Няколко секунди — повтори Марго. — Разбрах.

Гарсия беше клекнал пред контролното табло и притискаше приклада на автоматичната пушка към бузата си с насочено към тъмнината дуло. Очертанията на вратата се мержелееха смътно. Зад него Уотърс също беше заел позиция за стрелба.

— Когато влезе, започни да стреляш и не спирай — каза Гарсия. — Имам само осем куршума. Ще се опитам да ги изстрелям, докато презаредиш поне веднъж, преди да се доближи. И загаси това фенерче. Искаш да го ориентираш ли?

Останалите в командния пункт — Алън, програмистът и пазачът Несбит — се бяха изтеглили до стената в дъното и се спотайваха под потъналата в мрак схема на защитната мрежа на музея.

Уотърс целият се тресеше.

— То унищожи цял спецекип! — проплака той.

Чу се нов трясък и вратата изскърца, а пантите изскриптяха. Уотърс изпищя, подскочи и запълзя към мрака назад, а пистолетът му остана да лежи на пода.

— Уотърс, копеле такова, върни се веднага!

До слуха на Гарсия достигна удрянето на кост по метал, докато Уотърс лазеше под бюрата към стената в дъното и блъскаше черепа си в тъмното.