Реликвата

Чайлд Линкълн

Някакъв полицай надникна през вратата на фургона.

— Сър, току-що ни съобщиха, че в река Хъдсън плава труп. Забелязали са го край Боут Бейсън. Изглежда струята го е изхвърлила през някоя от големите канализационни шахти.

— На кой, по дяволите, му пука…

— Сър, трупът е на жена във вечерна рокля, която е разпозната като една от изчезналите по време на откриването.

— Какво?

Кофи изтръпна. Не беше възможно.

— От групата на кмета ли е?

— Една от затворените вътре. Единствените все още неоткрити

жени очевидно са се спуснали преди два часа в подземието.

— Заедно с кмета ли?

— Предполагам, че е точно така, сър.

Кофи усети, че му прималява. Не можеше да е вярно.

Този шибан Пендергаст! И проклетия Д’Агоста! За всичко бяха виновни те. Не му се подчиниха, провалиха плана му и пратиха всички тези хора на сигурна смърт. Кметът мъртъв! Щяха да му светят маслото за това.

— Сър?

— Изчезвайте — прошепна Кофи. — И двамата изчезвайте.

Вратата се затвори.

„Тук Гарсия. Някой чува ли ме?“ — изграчи радиостанцията.

Кофи се завъртя и заби пръст в бутона.

— Гарсия! Какво става?

„Нищо, сър, освен че все още сме без електрозахранване. До мен е Том Алън. Иска да разговаря с вас.“

— Дай ми го.

„Тук Алън. Започваме леко да се притесняваме, господин Кофи. Нищо не можем да направим, докато не възстановят електрозахранването. Батериите на предавателя на Гарсия отслабват и го държим изключен, за да пестим енергия. Бихме искали да ни измъкнете навън.“

Кофи се изкикоти пискливо. Агентите пред контролните уреди се спогледаха неловко.

— Искаш от мен да ви измъкна навън? Слушай, Алън, вие генийчетата забъркахте тази каша. Проглушихте ми ушите, че системата ще работи безотказно, че всички програми имат заместители. Така че сами измъкнете задниците си оттам. Кметът е мъртъв и загубих повече мъже, отколкото… Ало?

„Отново Гарсия. Сър, тук е тъмно като катран и имаме само две фенерчета. Какво стана със спецекипа, който изпратихте?“

Смехът на Кофи рязко секна.

— Гарсия! Мъртви са! Чуваш ли ме! Мъртви. Червата им висят вътре като новогодишни гирлянди. И виновен за това е Пендергаст, виновен е Д’Агоста, а по всяка вероятност и ти. Сега тук работят хора, които се опитват да възстановят електрозахранването. Казват, че ще стане, но ще отнеме няколко часа. Разбра ли? Ще пипна онова проклето нещо вътре, но по мой начин, когато дойде моят момент. Така че си стойте на задниците. Нямам намерение да излагам на явна смърт още мъже, за да ви спасявам.

Някой почука.

— Влизай — излая агентът и изключи радиостанцията.

Влезе един агент и се приведе над Кофи. Потрепващата светлина на мониторите обагри лицето му в синьо.

— Сър, току-що ми съобщиха, че заместник-кметът е тръгнал насам. На телефона чака служител от кабинета на губернатора. Искат последни сведения.

Кофи затвори очи.

Смитбек вдигна очи към стълбата. Ръждясалото й най-долно стъпало висеше

на метър и двайсет над главата му. Вероятно би могъл да го достигне със скок, но при стигащата до кръста му вода беше невъзможно.

— Виждаш ли нещо горе? — попита Д’Агоста.

— Не — отговори Смитбек. — Светлината е слаба. Не мога да преценя на каква височина се издига.

— Тогава изключи фенерчето — изпъшка Д’Агоста. — Остави ме да помисля една минута.

Последва дълго мълчание. Смитбек усети да го тласва нова вълна. Водата продължаваше да се издига. Още трийсетина сантиметра и всички щяха да се понесат към… Тръсна глава, пропъждайки ужасната мисъл.

— Откъде, по дяволите, идва тази проклета вода? — запита безадресно той.

— Намираме се под нивото на река Хъдсън — отговори Д’Агоста. — При проливен дъжд сградата пропуска.

— Явно пропуска, вероятно дори се наводнява — въздъхна Смитбек. — В момента има порой. Отвън сигурно си строят Ноеви ковчези.

Д’Агоста не отговори.

— Стига вече! — чу се нечий глас. — Някой да се качи на раменете ми. Ще се изкачим един по един.

— Млъкни! — извика Д’Агоста. — Дяволски високо е.

Смитбек се изкашля.

— Имам идея! — възкликна той.

Настъпи тишина.

— Вижте, тази стълба ми се струва доста стабилна — продължи той. — Ако закачим коланите си един за друг и ги метнем през стълбата, можем да изчакаме водата да се вдигне достатъчно, за да достигнем първото стъпало.

— Не мога да чакам толкова време! — изкрещя някой.

Д’Агоста го изгледа втренчено.

— Смитбек, това е най-шибаната идея, която съм чувал някога — изръмжа той. — А и половината от мъжете тук са препасани с пояси.

— Забелязах, че ти си с колан — настоя Смитбек.

— Така е. Но какво те кара да предположиш, че водата ще се вдигне достатъчно, за да достигнем стъпалото?

— Погледни нагоре — отвърна Смитбек и насочи лъча на фенерчето към стената в основата на металната стълба. — Виждаш ли тъмната ивица? Предполагам, че водата е стигала дотам. Поне веднъж се е вдигала на тази височина. Ако бурята продължи още известно време, както предполагаш, водата пак ще стигне някъде дотам.

Лейтенантът тръсна глава.

— Продължавам да мисля, че идеята ти е налудничава — каза той, — но все пак е по-добра, отколкото да чакаме да измрем. Всички мъже да свалят коланите си и да ми ги дадат!

Д’Агоста събра всички колани и ги закачи един за друг, като започна с най-широката катарама. След тогава ги подаде на Смитбек, който ги преметна през раменете си. Размаха тежкия край, застанал срещу течението, изпъна се назад и го метна към най-ниското стъпало. Четириметровата кожена лента цопна обратно във водата, без да улучи. Отново опита, но отново без успех.

— Дай го на мен — каза Д’Агоста. — Остави мъжката работа на мъжете.

— Да те вземат дяволите! — изруга Смитбек, отстъпвайки рисковано назад и замахна още веднъж.