Мрежата

Кланси Том

Беше й купил малка къща в един от тихите аристократични квартали. Преди да излезе от колата, бодигардовете му, както винаги, провериха района. Геналони се движеше в кортеж — по една кола с бодигардове отпред и отзад. Когато посещаваше Бриджит, бодигардовете винаги оставаха да пазят отвън — за всеки случай. Геналони извънредно много държеше на сигурността си.

Натисна звънеца на входната врата и Бриджит се появи в цялата си прелест, загърната в някакво полупрозрачно копринено наметало, което фактически не скриваше абсолютно нищо. Бриджит беше естествена

блондинка (прадедите й бяха дошли някъде от Северна Европа — Швеция или може би Дания) — сочна, апетитна и закръглена точно колкото трябва. Тя държеше по една чаша шампанско във всяка ръка и сияеше в усмивка:

— Здравей, сладурче, мъжът ми го няма. Ще влезеш ли да пийнем по чашка?…

Геналони се засмя. Бриджит обичаше такива игрички, а на самия него те му се струваха особено очарователни.

Пое от ръката й едната чаша и пристъпи навътре.

Бриджит обичаше да кара мъжете да губят ума и дума и Геналони знаеше, че бодигардовете щяха известно време да стоят с изплезен език.

„Какво, момчета, потекоха ви лигите, а?“

Хлопна вратата зад гърба си и сграбчи Бриджит в прегръдките си. В това пищно тяло нямаше и грам силикон. Затвори очи и се опита да задържи мига, забравил за абсолютно всичко останало.

Неделя, 03.10.2010, 14:01

Лас Вегас

На летището беше пълно с игрални автомати — с хищно зейнали цепки, които само чакаха да ти лапнат паричките. Огромните видеоекрани на стените те примамваха в един приказен свят, изпълнен с магьосници, екзотични животни и полуразголени красавици.

Змията пусна жетон в един от игралните автомати и завъртя ръчката. Ружьо критично наблюдаваше отстрани. Машината просветна, на екрана се смениха няколко карти с ярки цветове и… след миг всичко свърши. Змията се позасмя и махна с ръка.

— Днес не ми върви.

— Не се предаваш лесно, а? — подхвърли Уинтърс.

В разстояние на три дни Григори бе пропилял повече от пет хиляди долара на автоматите и масите за залагания. В началото, съвсем за малко, му бе провървяло, но това се оказа достатъчно, за да отприщи хъса му, и сега Григори нямаше спиране. Отделно беше пръснал поне две хиляди долара по курви. Е, вярно, че парите си бяха негови, съвсем честно заработени, а Плеханов плащаше щедро, и все пак… Ружьо поклати мрачно глава. У дома, в Русия, едно семейство би преживяло две-три години с тези пари. Той се обърна към Уинтърс:

— Трябва да отида до телефона. До тръгването на самолета има повече от час. Остави го да се набута колкото иска… Поне се занимава с нещо.

— Е, аз пък ще прескоча да си взема едно списание.

Ружьо се приближи до редица телефонни апарати и набра номера, който според уговорката се използваше само при извънредни обстоятелства. Плеханов бе пропуснал две последователни обаждания и въпреки че може би нямаше повод за безпокойство, все пак беше редно да разберат какво става.

— Ало, да? — Гласът на Плеханов звучеше някак троснато.

— Наред

ли е всичко?

— В общи линии. Възникнаха някои… усложнения. Все още не сте ми представили… проекта, който ви възложих.

Ружьо разбра, че ставаше въпрос за задачата им да отклонят вниманието на Мрежата, което би развързало ръцете на Плеханов.

— Но нали… остава още време до крайния срок — отбеляза той.

— Налага се да побързате. Както казах, възникнаха някои непредвидени обстоятелства.

— Разбирам…

— Италианската компания е направила опит да повтори нашия пръв експеримент. Опитът е бил неуспешен.

Значи хората на Геналони се бяха опитали да ликвидират новия главнокомандващ Мрежата. Странно как са се провалили…

— Ние ли ще трябва да се погрижим?

— Очевидно. Все пак изчакайте второ нареждане, преди да се заемете с поръчката. До ден-два ще ви се обадя.

— Ясно, шефе.

— Това е всичко засега. Дочуване!

Ружьо се вгледа в слушалката, преди да я остави. Знаеше, че благодарение на вградената в нея биомолекулярна матрица, до двайсет секунди записът от това телефонно обаждане щеше да бъде изличен напълно. Биоединицата позволяваше пълно разграждане, за разлика от електронния запис, който по-лесно можеше да бъде проследен.

Значи, пак се връщаха във Вашингтон. Щяха да отседнат в един крайпътен мотел, на около час оттук.

Отиде да съобщи на хората си.

30

Неделя, 03.10.2010, 18:15

Куонтико

Тони Фиорела излезе от сградата на Федералния щаб, вдъхна дълбоко хладния вечерен въздух и се отправи към колата си. На паркинга чакаше някакъв висок мъж с куфарче в ръце.

— О, Ръсти, ти ли си? Мене ли чакаше?

— Да… исках само да ти кажа, че се поразтърсих и събрах малко информация за силат — от компютъра. Литература и… стари записи. Ако смяташ, че биха представлявали интерес за теб, можем да ги погледнем… — Той посочи куфарчето, което държеше.

— С удоволствие.

— А какво ще кажеш… да си вземем и нещо за вечеря?

Тони го погледна поучудено. Очевидно я беше чакал доста време и беше събирал куража да я покани на среща. А имаше и подходящ повод. Въпросът беше — как виждаше нещата самата тя? Струваше ли си да се захваща и докъде щеше да я отведе това?

И все пак… ставаше дума за една вечеря, не за нещо друго. Можеше да остави нещата да се развиват от само себе си…

Тя се усмихна. А как виждаше нещата самият Ръсти?

— Това покана за среща ли е?

Даваше му възможност за отстъпление. Ако беше решил да шикалкави, щеше да започне да увърта: „Не, мадам, само предложих да хапнем, докато изгледаме материалите, така или иначе и без това е време за вечеря…“.

— Да… мисля, че да, мадам.

Тони се разсмя с глас.

— Значи ме каниш на среща и продължаваш да ме наричаш „мадам“? Ръсти, ти наистина си един от най-странните хора, които познавам.